BULGARIAN ORIGINALS

BULGARIAN ORIGINALS
BULGARIAN ORIGINALS - RECORDS OF BULGARIAN POPULAR MUSIC AND MUSICIANS FROM THE PAST CENTURY

29.07.11 г.

Владимир Высоцкий - " Спасите наши души " , София / Болгария , Cентябрь / 1975 г.

Уходим под воду
В нейтральной воде.
Мы можем по году
Плевать на погоду, -
А если накроют -
Локаторы взвоют
О нашей беде.

Спасите наши души!
Мы бредим от удушья.
Спасите наши души!
Спешите к нам!
Услышьте нас на суше -
Наш SOS все глуше, глуше, -
И ужас режет души
Напополам...

И рвутся аорты,
Но наверх - не сметь!
Там слева по борту,
Там справа по борту,
Там прямо по ходу -
Мешает проходу
Рогатая смерть!

Спасите наши души!
Мы бредим от удушья.
Спасите наши души!
Спешите к нам!
Услышьте нас на суше -
Наш SOS все глуше, глуше, -
И ужас режет души
Напополам...

Но здесь мы - на воле, -
Ведь это наш мир!
Свихнулись мы, что ли, -
Всплывать в минном поле!
"А ну, без истерик!
Мы врежемся в берег", -
Сказал командир.

Спасите наши души!
Мы бредим от удушья.
Спасите наши души!
Спешите к нам!
Услышьте нас на суше -
Наш SOS все глуше, глуше, -
И ужас режет души
Напополам...

Всплывем на рассвете -
Приказ есть приказ!
Погибнуть во цвете -
Уж лучше при свете!
Наш путь не отмечен...
Нам нечем... Нам нечем!..
Но помните нас!

Спасите наши души!
Мы бредим от удушья.
Спасите наши души!
Спешите к нам!
Услышьте нас на суше -
Наш SOS все глуше, глуше, -
И ужас режет души
Напополам...


Вот вышли наверх мы.
Но выхода нет!
Вот - полный на верфи!
Натянуты нервы.
Конец всем печалям,
Концам и началам -
Мы рвемся к причалам
Заместо торпед!

Спасите наши души!
Мы бредим от удушья.
Спасите наши души!
Спешите к нам!
Услышьте нас на суше -
Наш SOS все глуше, глуше, -
И ужас режет души
Напополам...

Спасите наши души!
Спасите наши души...

1967
--------------------------------------------------------------------------
Спасибо большое - http://vysockiy.ouc.ru/ ,

" СЕНАТМЕДИЯ / SENATMEDIA " и " дэмон1830 / demon1830 "

для хорошие

(_" йоутубе видео'видения и пoэзии "_)

Удача

и ...

(_" будущее без'брежного "_)

Опубликовал :

Чангъров , Борис Георгиев ;)

Владимир Высоцкий - "Песенка о слухах" , София / Болгария , Cентябрь / 1975 г.

Сколько слухов наши уши поражает,
Сколько сплетен разъедает, словно моль!
Ходят сухи, будто все подорожает -
абсолютно, -
А особенно - штаны и алкоголь!

Словно мухи, тут и там
Ходят слухи по домам,
А беззубые старухи
Их разносят по умам!

- Слушай, слышал? Под землею город строют, -
Говорят - на случай ядерной войны!
- Вы слыхали? Скоро бани все закроют -
повсеместно -
Навсегда, - и эти сведенья верны!

Словно мухи, тут и там
Ходят слухи по домам,
А беззубые старухи
Их разносят по умам!

- А вы знаете? Мамыкина снимают -
За разврат его, за пьянство, за дебош!
- Кстати, вашего соседа забирают,
негодяя, -
Потому что он на Берию похож!

Словно мухи, тут и там
Ходят слухи по домам,
А беззубые старухи
Их разносят по умам!

- Ой, что деется! Вчерась траншею рыли -
Так откопали две коньячные струи!
- Говорят, шпионы воду отравили
самогоном.
Ну а хлеб теперь - из рыбной чешуи!

Словно мухи, тут и там
Ходят слухи по домам,
А беззубые старухи
Их разносят по умам!

Закаленные во многих заварухах,
Слухи ширятся, не ведая преград, -
Ходят сплетни, что не будет больше слухов
абсолютно.
Ходят слухи, будто сплетни запретят!

Словно мухи, тут и там
Ходят слухи по домам,
А беззубые старухи
Их разносят по умам!

1969
--------------------------------------------------------------------------
Vladímir Semyonovich Vysotsky (en ruso: Влади́мир Семёнович Высо́цкий, Vladímir Semyonovich Vysotskyj) (25 de enero de 1938, Moscú – 25 de julio de 1980, id.) fue un cantante, compositor, poeta y actor ruso de la Unión Soviética, de ascendencia rusa y judía. Su carrera artística tuvo una gran trascendencia y prolongada influencia en la cultura rusa.

Leer más en Wikipedia ;)

Vladimir Semënovič Vysockij, in russo: Владимир Семёнович Высоцкий[?], traslitterato pure come Vysotsky o Vysotskij (Mosca, 25 gennaio 1938 – 25 luglio 1980), è stato un attore, chitarrista e poeta russo.

Per saperne di più su Wikipedia ;)

Vladimir Semionovitch Vyssotski (en russe : Владимир Семёнович Высоцкий), aussi retranscrit en Vyssotsky ou Vissotsky, (né le 25 janvier 1938 et mort le 25 juillet 1980} est un grand auteur-compositeur-interprète et un acteur de théâtre et de cinéma soviétique.

Lire la suite sur Wikipedia ;)

'Vladimir Vysotsky (1938 - 1980) foi um cantor, compositor, poeta e ator soviético (russo) de ascendência judaica, cuja carreira teve um efeito imenso e duradouro sobre a cultura russa. Embora conhecido como um cantor e compositor, ele também era um ator de destaque no teatro e de talento multifacetado. Vladimir Vysotsky é frequentemente descrito pela palavra "bardo" (бард), que adquiriu um significado especial na União Soviética. Vysotsky nunca entusiasmou-se com este termo, no entanto. Considerava-se sobretudo um ator e escritor, em vez de um cantor, e uma vez comentou: "Eu não pertenço ao que as pessoas chamam de bardos e menestréis ou o que quer que seja." Apesar de seu trabalho ser ignorado pelo estabelecimento oficial soviético cultural, ele alcançou a fama notável durante sua vida, e até hoje exerce influência significativa sobre muitos dos músicos populares da Rússia e dos atores que desejam imitar seu status de ícone.

Leia mais em Wikipedia ;)

В.C.Высоцкий - " Про прыгуна в высоту " , София / Болгария , Cентябрь / 1975 г.

Разбег, толчок... И - стыдно подыматься:
Во рту опилки, слезы из-под век, -
На рубеже проклятом два двенадцать
Мне планка преградила путь наверх.

Я признаюсь вам, как на духу:
Такова вся спортивная жизнь, -
Лишь мгновение ты наверху -
И стремительно падаешь вниз.

Но съем плоды запретные с древа я,
И за хвост подергаю славу я.
У кого толчковая - левая,
А у меня толчковая - правая!

Разбег, толчок... Свидетели паденья
Свистят и тянут за ноги ко дну.
Мне тренер мой сказал без сожаленья:
"Да ты же, парень, прыгаешь в длину!

У тебя - растяженье в паху;
Прыгать с правой - дурацкий каприз, -
Не удержишься ты наверху -
Ты стремительно падаешь вниз".

Но, задыхаясь словно от гнева я,
Объяснил толково я: главное,
Что у них толчковая - левая,
А у меня толчковая - правая!

Разбег, толчок... Мне не догнать канадца -
Он мне в лицо смеется на лету!
Я снова планку сбил на два двенадцать -
И тренер мне сказал напрямоту,

Что - начальство в десятом ряду,
И что мне прополощут мозги,
Если враз, в сей же час не сойду
Я с неправильной правой ноги.

Но я лучше выпью зелье с отравою,
И над собой что-нибудь сделаю -
Но свою неправую правую
Я не сменю на правую левую!

Трибуны дружно начали смеяться -
Но пыл мой от насмешек не ослаб:
Разбег, толчок, полет... И два двенадцать -
Теперь уже мой пройденный этап!

Пусть болит мая травма в паху,
Пусть допрыгался до хромоты, -
Но я все-таки был наверху -
И меня не спихнуть с высоты!

Я им всем показал "ху из ху", -
Жаль, жена подложила сюрприз:
Пока я был на самом верху -
Она с кем-то спустилася вниз...

Но съел плоды запретные с древа я,
И за хвост подергал все же славу я, -
Хоть у них толчковая - левая,
Но моя толчковая - правая!

1970
--------------------------------------------------------------------------
Wladimir Semjonowitsch Wyssozki (russisch Владимир Семёнович Высоцкий, wiss. Transliteration Vladimir Semёnovič Vysockij; * 25. Januar 1938 in Moskau; † 25. Juli 1980 ebenda) war ein sowjetischer Schauspieler, Dichter und Sänger.

Obwohl seine Platten beim staatseigenen Melodija-Label verlegt wurden, war Wyssozki ein für den sowjetischen Staat äußerst unbequemer Sänger und Dichter. In seinen Liedern sang er auch über Themen, die es offiziell in der Sowjetunion nicht gab: Prostitution, Verbrechen, Antisemitismus. Er ist auch heute noch ein fester Begriff in Russland und gilt dort als der größte Liedermacher des 20. Jahrhunderts.

Da viele seiner Lieder aufgrund ihres kritischen Inhalts von offizieller Seite nicht veröffentlicht wurden, wurden Tonbandmitschnitte seiner Konzerte nach dem Samisdat-Prinzip verbreitet und kursierten millionenfach im ganzen Land. Gelebt hat Wyssozki vor allem von seinen zahlreichen Film- und Theaterengagements.

Mehr dafür in

Wikipedia ;)

Владимир Высоцкий - "Песня микрофона" , София / Болгария , Cентябрь / 1975 г.

Я оглох от ударов ладоней,
Я ослеп от улыбок певиц, -
Сколько лет я страдал от симфоний,
Потакал подражателям птиц!

Сквозь меня многократно просеясь,
Чистый звук в ваши души летел.
Стоп! Вот - тот, на кого я надеюсь.
Для кого я все муки стерпел.

Сколько раз в меня шептали про луну,
Кто-то весело орал про тишину,
На пиле один играл - шею спиливал, -
А я усиливал,
усиливал,
усиливал...

На "низах" его голос утробен,
На "верхах" он подобен ножу, -
Он покажет, на что он способен, -
Но и я кое-что покажу!

Он поет задыхаясь, с натугой -
Он устал, как солдат на плацу, -
Я тянусь своей шеей упругой
К золотому от пота лицу.

Сколько раз в меня шептали про луну,
Кто-то весело орал про тишину,
На пиле один играл - шею спиливал, -
А я усиливал,
усиливал,
усиливал...

Только вдруг: "Человече, опомнись, -
Что поешь?! Отдохни - ты устал.
Эта - патока, сладкая помесь!
Зал, скажи, чтобы он перестал!.."

Все напрасно - чудес не бывает, -
Я качаюсь, я еле стою, -
Он бальзамом мне горечь вливает
В микрофонную глотку мою.

Сколько раз в меня шептали про луну,
Кто-то весело орал про тишину,
На пиле один играл - шею спиливал, -
А я усиливал,
усиливал,
усиливал...

В чем угодно меня обвините -
Только против себя не пойдешь:
По профессии я - усилитель, -
Я страдал - но усиливал ложь.

Застонал я - динамики взвыли, -
Он сдавил мое горло рукой...
Отвернули меня, умертвили -
Заменили меня на другой.

Тот, другой, - он все стерпит и примет, -
Он навинчен на шею мою.
Нас всегда заменяют другими,
Чтобы мы не мешали вранью.

...Мы в чехле очень тесно лежали -
Я, штатив и другой микрофон, -
И они мне, смеясь, рассказали,
Как он рад был, что я заменен.

1971
--------------------------------------------------------------------------
Vladimir Semyonovich Vysotsky (Russian: Владимир Семёнович Высоцкий, Vladimir Semyonovich Vysotskij) (25 January 1938 – 25 July 1980) was an iconic Soviet-Russian singer, songwriter, poet, and actor whose career had an immense and enduring effect on Russian culture. Although best known as a singer-songwriter, he was also a prominent stage and screen actor. His popularity in Soviet Russia was enormous, and he became widely known for his unique singing style and for his lyrics, which featured social and political commentary in often humorous street jargon. His lyrics resonated with millions of Soviet people in every corner of the country; his songs were sung at house parties and amateur concerts. Though his work was largely ignored by the official Soviet cultural establishment, he achieved remarkable fame during his lifetime, and to this day exerts significant influence on many of Russia's popular musicians and actors who wish to emulate his iconic status.

More about in Wikipedia ;)

Владимир Высоцкий - " Я не люблю " , София / Болгария , Cентябрь / 1975 г.

Я не люблю фатального исхода,
От жизни никогда не устаю.
Я не люблю любое время года,
Когда веселых песен не пою.

Я не люблю открытого цинизма,
В восторженность не верю, и еще -
Когда чужой мои читает письма,
Заглядывая мне через плечо.

Я не люблю, когда - наполовину
Или когда прервали разговор.
Я не люблю, когда стреляют в спину,
Я также против выстрелов в упор.

Я ненавижу сплетни в виде версий,
Червей сомненья, почестей иглу,
Или - когда все время против шерсти,
Или - когда железом по стеклу.

Я не люблю уверенности сытой, -
Уж лучше пусть откажут тормоза.
Досадно мне, что слово "честь" забыто
И что в чести наветы за глаза.

Когда я вижу сломанные крылья -
Нет жалости во мне, и неспроста:
Я не люблю насилье и бессилье, -
Вот только жаль распятого Христа.

Я не люблю себя когда я трушу,
Обидно мне, когда невинных бьют.
Я не люблю, когда мне лезут в душу,
Тем более - когда в нее плюют.

Я не люблю манежи и арены:
На них мильон меняют по рублю,
Пусть впереди большие перемены -
Я это никогда не полюблю!

1968
--------------------------------------------------------------------------
Владимир Семёнович Высоцкий (25 января 1938, Москва, РСФСР, СССР — 25 июля 1980, Москва, РСФСР, СССР) — советский поэт и бард, актёр, автор нескольких прозаических произведений. Лауреат Государственной премии СССР (1987 — посмертно).

Владимир Высоцкий сыграл десятки ролей в театре и кино, в том числе Гамлета («Гамлет», В. Шекспир), Лопахина («Вишневый Сад», А. Чехов). Наиболее интересные работы в кинематографе «Место встречи изменить нельзя», «Маленькие трагедии», «Интервенция», «Хозяин тайги», «Вертикаль»). Актер театра Драмы и комедии на Таганке в Москве, Россия, созданного Ю. П. Любимовым в финале Хрущевской оттепели 1964 года.

Владимир Высоцкий вошел в историю как автор-исполнитель своих стихов и песен под акустическую семиструнную «русскую» гитару.

По итогам опроса ВЦИОМ, проводившегося в 2010 году, Высоцкий занял второе место в списке «кумиров XX века» после Юрия Гагарина. Опрос, проведенный ФОМ в середине июля 2011 года, продемонстрировал, что несмотря на снижение интереса к творчеству Высоцкого, абсолютное большинство знает Высоцкого, а около 70 процентов ответили, что относятся к нему положительно и считают его творчество важным явлением отечественной культуры 20-го века ...

Eще " Mатериал " ...

... из Википедии — свободной энциклопедии ;)

Владимир Высоцкий - "Она была в Париже" , София / Болгария , Cентябрь / 1975 г.

Наверно, я погиб: глаза закрою - вижу.
Наверно, я погиб: робею, а потом -
Куда мне до нее - она была в Париже,
И я вчера узнал - не только в нем одном!

Какие песни пел я ей про Север дальний! -
Я думал: вот чуть-чуть - и будем мы на ты, -
Но я напрасно пел о полосе нейтральной -
Ей глубоко плевать, какие там цветы.

Я спел тогда еще - я думал, это ближе -
"Про счетчик", "Про того, кто раньше с нею был"...
Но что ей до меня - она была в Париже, -
Ей сам Марсель Марсо чевой-то говорил!

Я бросил свой завод, хоть, в общем, был не вправе, -
Засел за словари на совесть и на страх...
Но что ей оттого - она уже в Варшаве, -
Мы снова говорим на разных языках...

Приедет - я скажу по-польски: "Прошу пани,
Прими таким, как есть, не буду больше петь..."
Но что ей до меня - она уже в Иране, -
Я понял: мне за ней, конечно, не успеть!

Она сегодня здесь, а завтра будет в Осле, -
Да, я попал впросак, да, я попал в беду!..
Кто раньше с нею был, и тот, кто будет после, -
Пусть пробуют они - я лучше пережду!

1966
--------------------------------------------------------------------------
Владимир Семьонович Висоцки (на руски: Владѝмир Семёнович Высоцкий) е руски поет, певец, театрален и филмов актьор и писател. Роден е на 25 януари 1938 г. Той е един от най-известните бардове в Съветския съюз. След като умира, в личния му архив баща му и жена му Марина Влади намират 800 песни и 1100 стихотворения. Изиграл е 30 филмови роли, включително Хамлет, изнасял е концерти по цяла Русия и на много места по света (включително и в България). След смъртта му в СССР е създаден фонд за опазване съхраняване на творчеството му. Въпреки че съветското правителство го признава като актьор, неговите песни остават официално непризнати. Много от тях засягат забранени по това време в СССР теми. След женитбата си за Марина Влади (и за двамата това е трети брак) има възможност да напуска родната си страна и да пътува най-вече до Франция и САЩ. От втория си брак с Людмила Абрамова има двама синове - Аркади (роден 1962) и Никита (роден 1964).

Смърт и признание

Официалната версия за смъртта на Висоцки е сърдечен удар. Това се случва на 25 юли 1980 година, но по-вероятно е смъртта му да е вследствие на злоупотреба с алкохол Висоцки умира, когато в Москва се провеждат бойкотираните летни олимпийски игри. Съветската преса не съобщава за неговата смърт с изключение на вестник „Вечерна Москва“, и то три дни по-късно. Въпреки това новината достига до всички краища на Русия и до чужбина. Западните станции, като „Гласът на Америка“, свирят негови песни, а пред театър „Таганка“, където е работил, се стича огромна тълпа от хора. В деня на погребението му хора има дори по покривите на съседните сгради.

След смъртта му други руски бардове като Булат Окуджава и Юрий Визбор пишат песни за него. Марина Влади написва книга за него. Има и астероид, който е кръстен на Владимир Висоцки. През 1986 година посмъртно му бива дадено званието заслужил артист, а през 1987 година излизат игрален и документален филм за него.

Уикипедия ;)

Владимир Высоцкий , София / Болгария , кафе " Лoтoc " , 1975 г.

" Изо всех зарубежных поездок Владимира Высоцкого его визит в Болгарию , состоявшийся в сентябре 1975 года, описан, пожалуй, лучше всего. Любопытно , что заслуги российских высоцковедов тут нет вовсе.
Обе работы, в которых содержится информация о пребывании Высоцкого в Болгарии, принадлежат перу болгарских исследователей -
Любена Георгиева и Анатолия Петрова . "

text from :

" SENATMEDIA "

23.07.11 г.

Rob Halford - " Breaking The Law " ... with his 'Quartet' in Slavi's Show

Dragan Kojic - Keba and Ku-Ku Band - " Mesecina " - " in Slavi's Show

Dragana Mirkovic / Ku-Ku Band - " Placi Zemljo " in Slavi's Show , Bulgaria

Ceca Raznatovic & Kuku Bend - " Kukavica " , at Slavi's show

Vesna Zmijanac & Kuku Band - " Kazni me " ... at Slavi's show

Joe Lynn Turner / Kuku Band / Nikolo Kozev - "Cant Let you go" ... at Slavi's Show

Glen Hughes and Ku - Ku Band ... - " Keep On Moving " , in Slavi's Show

Glenn Huges and Ku-Ku Band been ... - "Mistreated" , in Slavi 's show

19.07.11 г.

Лили Иванова - " Каминo "

http://www.lili.bg/

Mузика / Текст : Мексиканска Народна Песен (: Canción Popular Mexicana ;)

Aранжимент: Иван Пеев

-------------------------------------------

Camino

Eres tu que vas caminando
dulce gaucho con guitarra

un pedasso del seello
que tu me cantas parpariando.

Ai camino, camino

tu que vienes caminando
esquchando mia guitarra

en una tierra de montana
i la luna me acompana.

Ai, ai, ai,
ai camino, camino

tu queres mi amor
en una tierra de montana

porque xa no me queres mi
quando la luna me acompana.

Lili Ivanova - " Camino " (: Canción Popular Mexicana ;)

Lili Ivanova / Búlgaro: Лили Иванова / es una popular cantante búlgara, conocida por una larguísima trayectoria llena de éxitos y una inmensa discografía. Es considerada la leyenda por excelencia del Pop búlgaro.

Biografía

Lili Ivanova nació en la localidad de Kubrat el 24 de Abril de 1939.Comenzó su carrera musical en 1963 y desde entonces ha publicado muchos álbumes y un total de 89 sencillos: Lili Ivanova ha publicado singles en países como España, Alemania, Turquía y Rusia. En este úlitmo país llegó a ser muy popular, vendiendo una gran cantidad de discos en la antigua Unión Soviética.

Durante su carrera, ha cantado en varios idiomas, como Español, Alemán, Ruso, Italiano o Hebreo, y ha realizado giras y conciertos en países como Japón, Cuba, Yugoslavia, Grecia, Hungría, Polonia y Portugal. Aparte de estos conciertos, también ha realizado apariciones cantando para la diáspora búlgara en países como los Estados Unidos u otros países con presencia de una comunidad búlgara.

Galardones y premios

1. La llave de plata - Bratislava (1966).
2. Más de cien premios internacionales (desde 1966 a 1976).
3. Lili Ivanova fue nombrada como una de las mujeres más conocidas por la Asociación internacional de mujeres. [cita requerida] Plantilla:Specify
4. Lili Ivanova recibió el galardón Stara Planina, de parte del presidente de Bulgaria, Petar Stoyanov, por su enorme contribución a la música Pop búlgara (1999).

Discografía / Álbumes de estudio

1963: Recital
1967: Uličkata malka
1968: More na mladostta
1969: Tozi svjat e tăj prekrasen
1970: Camino
1972: Običam te
1973: Večnost
1975: Tango
1976: Stari moj prijatelju
1977: Gălăbăt
1978: Životăt ni săbira, životăt ni razdelja
1979: Mojat grad
1981: Predupreždenie
1982: Hits in German
1982: Šturce
1983: Srceto te izbra
1984: Iskam te
1986: Lili86
1987: Ti me povika
1989: Težka svatba
1993: Hazart
1996: Gotovi li ste ljubov?
1998: Časten slučaj
2000: Vetrove
2001: Live In Concert
2003: Iljuzija narečna ljubov
2005: Retro - Golden Hits Russia
2006: Bez Pravila
2009: One Love
2010: Tozi svjat e žena

Recopilatorios

1999: Time For Sax - Hits by Lili Ivanova
2003: The Best 1
2003: The Best 2

Wikipedia ;)

Más información acerca de Lili Ivanova de

http://www.lili.bg/

Лили Иванова - " Осъдени души "

Тъпо е! Възпяват любовта, а се мразят

http://www.lili.bg/

дата: 08.07.2006

автор / медия: вестник 24 часа

Лили не заслужава обидите на Митко Щерев.
Да се разберат и пак за изпеят " Осъдени души " .

Лили Иванова дължала пари на композитора Митко Щерев. Той бил получавал 300 лв. Като пианист на концертите й, а сега тя давала такава сума на днешния си пианист, който бил кръчмарски музикант. Примата на поп- музиката вземала отгоре на всичко награди, които не заслужавала. Затова той предприел епохално разследване за рождената й дата – за да покаже, че примата криела възрастта си, за да печели незаслужено конкурси. И композиторът на най- прекрасните песни на Лили риторично попита не бива ли да се сезира прокуратурата. Най- голямото му пък възмущение всъщност е от бельото, което Лили показва на сцената, докато изпълнява творчеството му.

Скандалът Щерев- Иванова удари като гръм и се нареди на челна страница между данъчния, който поискал милион подкуп, тайния евромилионер от „Топлофикация” и разпита на царя заради савойската афера.

Тази битка между любими на българите творци съвсем не ни изпълва със задоволство, че сме били първите, предоставили и територия.

Естествено е някои да потриват доволно ръце, когато известните се карат. Най малкото защото се успокояват, че пълно щастие няма. Докато хората са на плажа и в горещите офиси, четат и се забавляват. Истински губещи от махленската свада изненадващо се оказаха самите участници в нея. Не прави чест на композитор като Митко Щерев, написал незабравимите мелодии за някогашната си приятелка, днес да я демитологизира по доста просташки начин, като се рови дори в бельото й. Слава богу, че Лили не се подведе да отговаря на любимия си някога колега. Грозният скандал тогава щеше да полети светкавично като топка, ритната от Зидан, и да стигне до маргинални низини.

Че има конфликт между тях, е ясно. Но защо не седнат на маса, да се разберат. Пък после Щерев да удари клавишите на пианото и да композира поредния музикален шедьовър за певицата. А Лили да го изпее на сцената само както тя си може. А сега какво? Вместо да мислят за изкуство, се чувстват като на женския пазар.
Иначе културтрегерите от години се оплакват, че са забравени, мизерстват и дори когато умират, близките им нямат пари за траурните церемонии.

Авторитетът на повечето големи имена в културата ни наистина е сринат, пари за изкуство продължава да няма, а според новоизлюпени обществени лидери духовното едва ли не е демоде. Как обаче да уважаваш хората на изкуството, когато те се попържаткато хамали и сами се свалят от пиадесталите?

Омаскарят ли се, никой не може да им помогне – нито обществото, нито министерството на културата, а още по- малко Европейският съюз. Защото, който сам се е набутал в тръстиките, обикновено си остава там до края. Аз лично искрено съчувствам на Лили Иванова. Едва ли има друг човек в държавата, за когото са били изречени толкова много гадости, които едва ли не е вършила, откакто е проплакала за първи път, та досега. Тя сигурно си има кусури, а странното й, изглеждащо понякога егоцентрично, поведение вероятно дразни мнозина. Но повечето от недоброжелателите й по- скоро не могат да се примирят не с особеностите на характера й, а с таланта й, дългогодишната й кариера и с верните й фенове. Кой каквото ще да казва – Лили е сред малкото ни истински звезди, феномен, и май няма намерение скоро да престане да бъде такава. И няма смисъл всеки неин конкурент да се опитва да ни убеди в противното.

Вярно е, че и по света великите се плюят. Разликата е, че там опонентите обикновено са еднакво прочути и взаимно си правят реклама, когато се ругаят.

Крайно време е хората на изкуството да разберат, че трябва да решават споровете си сами. Да се уважават взаимно и да се бранят.

И без това днес не е лесно да оцеляват. Делото по спасяването им е в собствените им ръце. Не озъзнаят ли това, ще се превърнат в „осъдени души”.

Нали песен с такова име (естествено по романа на Димитър Димов) беше сътворил тандемът, чиито членове сега са се хванали за гушите? Там душите бяха осъдени заради невъзможната любов. Сега пък се осъждат заради възможна омраза. Е, не е ли тъпо? Възпяват любовта, а се мразят?

Лили Иванова - " Ти сън ли си "

Суперлативи за Лили Иванова в Олимпия

http://www.lili.bg/

дата: 15.01.2009

автор: kafene.net / budilnik.com

Парижката зала Олимпия има едно неписано правило, падне ли веднъж легендарната червена завеса на сцената след концерт на която и да е световна звезда, повече бисове няма!

Край, последен поклон - както на времето Жак Брел излезе мокър по хавлия да усмири нестихващите овации - и публиката вече трябва да се прости, дори когато скандира на български неудържимо, най-спонтанно: „още... още!”, „браво... браво!” и „Лили... Лили!”

Изящната фигура на Лили Иванова в черно супермини се покланя за последен път в лъча на прожектора, на фона на червената завеса и когато тя вдига глава с последно „Благодаря” към публиката, всеки вече усеща нейният безспорен успех!

Лили Иванова завладя Олимпия на 9 януари 2009, омая своите български фенове, които я следват предано навсякъде, но спечели също и сърцата на скептиците, и на тези, които не я познаваха, с един концерт от 22 парчета в два часа и двайсет минути - без да си поеме дъх, ей така, на един дъх в сценичния маратон доказа своя изключителен дух, завидна музикална и артистична класа!

Французинът, който седеше до мен и бурно аплодираше след всяко парче, макар да не разбираше и дума от българския поетичен текст, многократно възклицаваше: „Ах, ако я види Мадона как ще й завиди!”

Защото в един миг Лили Иванова на заден ход се препъна в неравност на сцената, падна от своите 20 сантиметрови обувки стил „Наоми Кембъл”, но мигновено стана и продължавайки да пее, сякаш нищо не се е случило, показа и чувството си за хумор, като прошепна в микрофона: „Всеки може да падне, важното е да можеш да станеш...”

Публиката я аплодираше френетично с възгласи. „Лили, обичаме те!”

„Жьо ву з’eм!” - на анонимното френско обяснение в любов от затъмнената зала, тя отвърна мигновено шеговито на френски: тогава оставам в Париж! С което показа бързи рефлекси и то на чужд език. Просто за атмосфера, за оня така важен контакт с вибрациите на публиката, което беше едно от най-приятните усещания на концерта, наред с виртуозното трио млади музиканти Огнян, Бисер и Орлин. И с Лили Иванова, която и в Париж показа, че както в песните й любовта е вечна и подмладяваща, така и нейният творчески дух е вечно млад и търсещ.

Още по обяд преди концерта, пред неоновата реклама на входа на залата

„ЛИЛИ ИВАНОВА ДНЕС В ОЛИМПИЯ”

вече се навъртаха любопитни с фото и телевизионни камери, снимаха надписа на фасадата на митичния мюзикхол и наколо се чуваше предимно българска реч. Човек би казал, цяла София се е изсипала на Булевард дьо Капюсин за концерта, но всъщност мнозинството българи бяха пристигнали от цяла Западна Европа, та чак и от Лос Анжелис за да присъстват на събитието – за първи път българска попзвезда пее на български в светилището на френския шансон и на световната поп и рок музика - в Олимпия!

Лили Иванова - " От грaд на град "

Mузика / Aранжимент : Тончо Русев,

Tекст: Дамян Дамянов
---------------------------------------------------------------------------

Лили Иванова:

" Оставяйки с най-добри чувства към великия поет Дамян Дамянов, който продължава да живее в сърцето ми, моля моите почитатели, прочитайки статията „Аз пък Ви прощавам, Маестро...” да преценят сами какво е криел зад маската на лицемерието си т. нар. Маестро Тончо Русев – човекът, който полетя на крилете ми не и без великото участие на гениалния Дамян Дамянов."

---------------------------------------------------------------------------

АЗ ПЪК ВИ ПРОЩАВАМ, МАЕСТРО...

http://www.lili.bg/

дата: 28.03.1999

автор: Дамян Дамянов

медия: вестник Труд

Здравейте, талантливи Маестро! Бих се обърнал на „ти”, „драги Тончо” или „Майсторе”, тъй както се наричахме някога. Но това добро приятелство от годините мъртвее под леда, натрупан помежду ни. С Вас ни свързваше дълго творчество и лично приятелство и да го одера от душата си, би било равносилно да дера живи късове от тая без друго толкова драна моя душа. Все едно. По нея, по душата ми, ме захапаха думите Ви, казани в отговор на въпроса на журналистката Валерия Велева в интервюто Ви във в. „Труд” от 20 март т. г.

- Сдобрихте ли се с Дамян Дамянов? – Ви пита тя.

- Не. И никога няма да му простя! – й отговаряте Вие.

Само че дезинформирате кога, как и защо сме се скарали. Ще опресня паметта ви. На въпрос защо сте се скарали с Лили Иванова, в интервюто си Вие казвате: „В основите на скандала бяха думите на поета Дамян Дамянов, който написа стотици естрадни песни, че забавната музика е „битпазар.”

Да, така беше. Имаше такъв материал „Песен или бит пазар” и той се появи във в.”Работническо дело”, бр.13 от 13.01.1982 г. Написах го в момент на гняв, предизвикан от самия Вас. И въпреки това името Ви не фигурираше в него. Това, което Вие и аз, читателите не го знаят. Затова ще ги запознаем с историята на нашето приятелство, което, сега си давам сметка, че може би за Вас е било само изгодно сътрудничество. Извинявам се за самонахалството, но когато се появихте в живота ми с написано по стихотворението ми „Звезди” песен, аз бях вече известен поет, а Вие – все още неизвестен композитор. Но много талантлив, не отричам. Благодаря Ви, че ме убедихте да пиша за българската естрада, която по онова време не се ползваше с особена почит от колегите ми, дори имаше гласове на стари поети да не си цапам перото... „Изцапах” си го и не съжалявам. По онова време просто Лили Иванова вече беше номер едно сред певиците, получила, доколкото помня, две сериозни международни отличия.

За Ваш и мой късмет се беше появил луфт между нея и композитора, създал печелившите й песни, и тя го замести с нашия тандем. Мисля, че това беше и звездния миг на българската естрада – появиха се едни от най-хубавите български песни, написани от Вас и мен и изпълнени от Лили. Нашето трио изглеждаше като бетон.
И все пак по едно време започнах да се дразня, че хората ме възприемаха като личен биограф на Лили Иванова. И Ви предложих и да пишем и за други певци. Вие ме разубеждавахте с думите: „Майсторе, разбирам те, но тя е златна кокошка.” Прав бяхте. Обичаха я хората, купуваха плочите й в милиони тиражи и с ръка на сърцето признавам, че ако нещо съм придобил в живота си, то е било тъкмо от „златните яйца”, „снесени” от Лили... От поезия само нищо не се печели. Поне в България... Вие бяхте наложили ембарго над мен за другите композитори... Тук ми се иска да опровергая едно Ваше твърдение, давани в други интервюта – че винаги сте писали само по готови стихотворения и никога, ама никога не сте карали поет да пише по готова Ваша музика. Ех, Маестро, ами как написахте „Априлска шега”, Панаири”, „Детство”, „От град на град”, хайде да не ги изброявам всичките... Може би сте забравили как стояхме по седем – осем часа в малката къщичка на ул. „Отец Паисий”, за да напиша думите към сътворената преди това от Вас музика... Благодарение на тази песен и Вие, а аз сменихме няколко адреса... Няма съмнение, ако бяхме се родили в друга държава, сигурно бихме си купили и имения...

Другите ми спомени ще си останат мъжка тайна...

И Вие се бяхте зарекли да не пишете с други поети, но ми изневерявахте от време на време. С Павел Матев, вдигайки рамене с обяснение: „Нема как, майсторе, министър на културата е.” С Ваньо Велчев, заради българската солидарност... Всъщност аз не съм ревнувал никого, освен жена си.

Тази наша творческа идилия продължи до лятото на 1981 година, когато след поредния „Златен Орфей” Вие пристигнахте у дома гневен и заявихте: „ Майсторе, дай да ебем майката на тая кубратска слугиня!” (Извинявайте, драги читатели, цитатът е точен.) Доколкото разбрах, сте влезли в пререкание с Лили на Слънчев бряг. За какво точно – не знам. Не научих. Май че тя се подразнила, че сте хвалили изгряващата тогава Камелия Тодорова, а пък Вие сте се подразнили, че тя е изпяла песен на Найден Андреев по моето стихотворение „Щурче”. Все едно, войната между вас двамата беше започнала и Вие решихте да ме използвате за маша. Искахте да напиша писмо, с което да забраня да се изпълнява песента „Щурче” по БНР. Колебаех се дали да не Ви послушам. Уверявахте ме, че Лили и без това залязва. Че няма да останем без пари, защото ще напишем повече песни, ще ги сложим в „човките” на повечето певци и ще „вържем” гащите. Но като останах насаме със себе си, не можах да приема, че ще обърна гръб на човека, който с гласа си е занесъл мойте стихове във всеки български дом. Затова не написах поисканото от Вас писмо до Радио София, а подписах едно друго, донесено от Лили, с което разрешавах тя да изпълнява въпросната песен...

Признах си „греха”. Вие се разсърдихте. И потресен от всичко това, седнах и написах статията „Песен или битпазар”. Извиках Ви, дадох Ви да я прочетете. Вие казахте „Ако това излезе, повече няма да сме приятели.” Така и стана. Малко след това от сп. „Българска музика” ме помолиха да напиша материал за Вашата петдесетгодишнина. Написах го, все едно, че между нас не се е случило нищо. Той излезе в бр. 4 от април 1982 г. Няколко страници след това имаше Ваше интервю, в което споделяхте: „Ако продължавах да пиша само за Лили и само по текстове на Дамян, отдавна щях да свърша като автор”...

Е, не свършихме и двамата като автори. По времето, когато Ви смятах за най-големия си приятел, написах един „Реквием” за нас двамата.... И Ви помолих да напишете музика. Ще си остане написана.

Това е, драги Маестро, истината от моята гледна точка. Не сте се скарали с Лили Иванова заради мен. И аз отказах да ви стана маша.

Най-искрено Ви желая да сте жив и здрав, за да напишете още хиляди песни !

П.П.

Отговарям със закъснение на захапката Ви. Защото приятел ми донесе е една седмица по-късно броя на в. „Труд” с Вашето интервю.

Лили Иванова - " Щурче "

музика: Найден Андреев

текст: Дамян Дамянов

---------------------------------------------------------------------------

Гражданинът отдясно

http://www.lili.bg/bg/

дата: 25.02.1987

автор: Дарина Герова

медия: вестник Труд

Гражданинът от дясната ми страна не даваше признаци, че е на естраден концерт. Със същото равнодушие навярно би отишъл в поликлиниката да чака реда си за зъболекар.

Накрая, когато Лили попита какво да изпълни „на бис” и повтори не друго, а „Самота” по текст на Надежда Захариева и музика на Митко Щерев (по желание на публиката, уви точно „Самота”.....) и тогава нищо не се промени в позата на облегналия се гражданин...

Народът се веселеше и радваше – мъже и жени, деца и младежи – от всякакви възрасти, пляскаха в такт и ритмуваха с глава. Зала „Универсиада” бе препълнена – и сигурно е била препълнена и предишната вечер когато Лили Иванова е изнасяла същия концерт....

Но думата ми не случайно е за гражданина отдясно. (По неизвестни причини новата касиерка на Концертна дирекция не ме уважи като „средство за информация” и ме изпрати в едно от страничните депа на залата, тъкмо за да седна до гражданина с пуловера и невъзмутимото държание.)

Знаете какво е странично зрение. То обхваща и седящия до тебе, когото, без да искаш, забелязваш изведнъж, набива ти се в очите и те дразни, разваля ти настроението, изпортва нещата, както се казва на роден език.

Имаме си такива – съднеци. Седят, гледат, чакат.... Какво чакат?

Тоя човек сигурно никога не е обичал – заклеймих го. Лили Иванова пее от много години за любовта и пее хубаво, за разлика от много естрадни певци, които прославят любовта сякаш отвън, отстрани. Лили пее за любовта от свое име на личността Лили Иванова, от името на добрата артистка Лили Иванова.

По едно време реших, че случайният ми съсед не е българин. Ако беше българин, би забелязал каква ясна дикция има нашата водеща естрадна певица, как чисти и ясни се чуват в затихването си най- затъмнените ни съгласни. Една уж нищо и никаква песен, а българският ни език се появява сякаш преобразен в празничен вид.

Преди двадесет години ме прихвана да я интервюирам. Разговаряхме след една репетиция в зала „България”, около оркестрантите сновеше любимото й кученце, тя правеше фасони, които всички й прощавахме, а Петко Ценков, фоторепортер в същия вестник, където тогава работех, дойде по едно време и я снима. Подари ми снимка със свой надпис „Една от перличките на България”. Материалът излезе под надслов „Лили пее” и беше пълен със суперлативи. Аз не пишех за нея. Аз и ръкоплясках. Но помня, че в интервюто имаше няколко думи, които ми се иска да повторя отново. Певицата Лили Иванова се изповядваше в свят и висш дълг – да изпълнява български естрадни песни на родния си език. (Тя остава вярна на обещанието си и договора й с ГДР съвсем не е отклонение от това нейно жизнено правило. Този договор, както пишеха романистите от миналия век – той е една съвсем друга история, драги читателю...)

Но да се върнем в зала „Универсиада” на 18 т.м. вечерта и да видим какво става с гражданина отдясно.

Лили пееше и даряваше с усмивки почитателите си, промъкваше се по пътеките и стигаше до последния ред на залата, за да се доближи до своите почитатели, отделили тази топла февруарска вечер, за да я чуят, да и се насладят...

Не може да се преразкаже онова, което се четеше по лицата на хората. Мнозина ставаха, за да следят „пробега” на певицата, смееха се радостно, не злобно, не завистливо, не сеирджийски, разглеждаха с голям интерес костюмите й (един – за първата част на концерта, и втори – за втората част на концерта). Каква въпиюща нужда има зрителското ни око от пищни и необичайни ефекти! Колко малко са празниците по естрадите ни! Особено вълнение у мен предизвикаха децата и момичетата с букети и младите, които й целуваха ръката, и онзи неизвестен войник с карамфилите, и една пълничка, поживяла жена, която не се посвени да излезе на подиума – само и само за да й благодари. Лили пееше, по пътечките децата подскачаха в ритъма на българската естрадна песен, младежите се поклащаха, по-възрастните се усмихваха със съучастие, а гражданинът отдясно не мърдаше в проклетия си пуловер. Опитах се да го изключа от страничното си зрение.

Слушах, танцувах си, радвах се, че все повече хора се отлепват от столовете. Мислех си – едно е да дремеш пред телевизора и да се чудиш за какъв недостатък на предаването да се заловиш, а друго е в залата на концерта, сред атмосфера на постепенно нарастващо вълнение, когато хората си почиват и се радват ЗАЕДНО.

Може и ние да стигнем до там – да се разтоварваме естествено и естетично на концерти. Да не стоим по местата си като бастуни нали затова се е родила естрадата – да раздвижи скованата замрялост на симфоничните и оперните зали и да донесе друг вид удоволствие на хората.

„Свири, свири, щурче!”..... – пееше Лили стиховете на Дамян Дамянов по музика на Найден Андреев, а гражданинът отдясно мълчеше, гледаше и не мърдаше.

Ритъм, мелодии, съчувствие между изпълнители и публика – концертът отиваше към своя край, когато Йорданка Христова се появи между почитателите с букети и след едно от последните изпълнения благодари на всички ни. Красива постъпка, която развълнува и певицата и публиката.

А гражданинът отдясно не промени вида на лицето си.

Сещате се, че в края на концерта вместо да ида да взема автограф от Лили Иванова, аз се обърнах към съседа си, за да го попитам не му ли хареса нито една песен? За какво бе дошъл?

Повдигна раменете си. Чужденец? (Не крия – ужасно се зарадвах). Не. Никакъв чужденец. Разбра ме – значи не е чужденец, но имаше в държанието му нещо особено...

Почаках да излезем. Навън в осветеното фоайе още по-достолепно се белееха косите му, пуловерът му личеше, че е плетен от нашенска овча вълна. Показа ми ушите си.
Поклати глава.

Гражданинът бе глух.

- Исках да я видя – продума ми грапаво, точно така, както говорят хората с този вроден недостатък – нищо не изпуснах!

Ето – този подарък вместо букет искам да поднеса на певицата Лили Иванова за нейния концерт в столицата на 18 т.м.

Лили Иванова - " Самота "

музика: Асен Гаргов

текст: Михаил Белчев

-----------------------------------

Феноменът Лили Иванова

http://www.lili.bg/

дата: 10.12.1980

автор: проф. Иван Славов

медия: вестник Народна култура

Защо феномен , а не явление? Макар равнозначни двете понятия нюансират откликата между ефимерна яркост и трайно излъчване, сензацията и дълбокия отзвук в душите на хората. Пред техния поглед се появяват и бързо изчезват множество герои за час, фаворити и мними знаменитости, родени между две въздишки на модата, но само срещата с големия артист е събитие. И едва когато неговата съдба съвпадне с разцвета на някоя епохално явление на века, когато чрез него, с него и след него запеят милионите, а поезията намери най- пряк път към техните сърца, артистът става феномен. Двадесет годишната кариера на Лили Иванова и отрежда заслужено място в тази привилегирована категория.

На какво се дължи нейната огромна и несекваща популярност? Призванието и обичта на милионите поклонници на Лили Иванова са толкова спонтанни, колкото естествено е нейното израстване благодарение на изключителния й глас, трудолюбие и всеотдайност на изкуството.

За таланта срещата с времето е съдбоносна. Едно- две десетилетия по-рано или по-късно Лили Иванова нямаше да бъде феноменът, който приковава така магнетично вниманието на една действително общонародна и интернационална аудитория, 60 – те години от нашия век: време на „Битълз” на битниците на Запад, на „поколението X” в Англия наречено „тинейджъри”, на постепенното възкресяване на стария градски фолклор и механджийска музика у нас, която закрея, а след това се развихри в ресторанти тип „Гамбринус” и битовите заведения. Време на разчупване на остарели форми и средства на въздействие на съзнанието на хората, добило особен размах след Априлският пленум. Да се премине направо от агитките и масовите песни към рока, от Аспарух Лешников и Катя Ванкова към Елвис Пресли и Луис Амстронг, беше невъзможно и неловко. Българинът предпочита мелодичната линия, лирично- носталгичното в любовта, той се бои от разлъката и се опива от нейното предчувствие, без да се примирява с трагичните развръзки. Някой трябваше да даде израз на тези отново напиращи чувства, забравени или подтиснати в суровите години на войната и класовите схватки. Лили Иванова и другите с нея трябваше да бъдат, едно начало, без друго начало на родна почва и в това търсене, опипване, проверка имаше и наивност, и подражателство, и несръчни жестове, и преднамерени ефекти, но над всичко преобладаваше поривът към красотата и нежността – жадувани от всеки състояния, които животът рядко предлага, тъкмо когато изнемогваме за тях.

Едно истински доловено или подсказано от покровителите и вдъхновителите на Лили Иванова насочване към този дух на времето, към вкуса на масите и новия стил в естрадната музика внезапно я наложи на всеобщото внимание. А след това дойдоха и първите сериозни изпитания. Опитаха се да я представят за подражание на Рита Павоне, Мирей Матийо, отдаваха всичко на природните й данни, за да оспорят артистичността й, да се усъмнят в нейната естетическа култура. Упрекваха я в самоповторение, жестока реторика и маниерност. Признаваха й дарование, като провинциално явление. Шеметното разрастване на световната естрада засили конкуренцията, повиши критериите и ако Лили Иванова бе останала само в нашите рамки, тя щеше да потвърди скептичните прогнози. Но тя се оказа удивително амбициозна, непримирима в стремежа си към самоусъвършенствуване и докато мнозина от нейната творческа генерация превърнаха самоповторението в амплоа, Лили Иванова изгради собствен стил – европейски по значимост и български по самобитност. Тя го насити със собствени интонации, вдъхна му искри от онова тайнствено дуенде, възпято от Лорка, което превръща гласа в течен метал, баналните думи – в голяма поезия, а артиста – в жрец на своето изкуство.

Защо тази леококрила женичка отминавана великодушно от времето, е толкова обичана, та дори скептици като мене, макар късно, признаха това? Защо тя в разговори, възклицания и посвещения фигурира с гальовното име Лили? Защо нейната публика обхваща всички възрастови и културни пластове от народа? Саркастичното подмятане, че била певица на елегичната женска възраст, се опровергава от факта, че хиляди младежи и двойки, запалени по Елвис Пресли и Джон Траволта, меломани и дискомани намират в сърцата си място и за Лили Иванова.

Светът изпитва огромна нужда от нежност, макар не така сантиментална и риторична, както в старинните романси и довоенни шлагери. Сред толкова отрезвяващи и разочароващи неща, след господството на музиката, атакуваща инстинктите и усещанията, душата и сърцето потърсиха отново правата си. И тъкмо Лили Иванова даде глас на този копнеж по топлота, романтична любов и повик за всеотдайност, каквито срещаме в стиховете на Жак Превер и Пабло Неруда, Павел Матев и Дамян Дамянов. И нека не корим милионите сърца, закопнели за ласка, че се разнежват и стават макар и за миг сантиментални, обгърнати от песенната стихия на Лили Иванова. Нека забравим за миг интелигентското си високомерие, подчертаващо като вечно деленето на „висши” и „нисши” жанрове в музиката, а да се замислим повече за човека, комуто не само хляб, но и рози са нужни. И тъкмо този човек, а такива като него са милиони, които рядко или въобще нямат време за истинска поезия, преживява поетични трепети с песните на Лили Иванова. И ако това още не е сигурно доказателство за автентична поезия, все пак е път или нагласа за бъдеща среща с тях.

Лили Иванова пее за щастлива любов, но като че ли акцентира върху носталгичните й нотки. Защо? Не поради личното разположение към тъгата и недоверие към това възвишено чувство, а защото щастливата любов не се осъзнава в мига на изживяването, вярва в безкрайността си и тъкмо в тази илюзорна непобедимост е нейното величие и трагизъм. Лили Иванова успява да предаде тъкмо това предчувствие, да загатне раздялата изпитанието или изневярата зад златистият мираж на въображението, без да се отказва завинаги от любовта, защото светът без нея опустява, а хората стават като ненужни един на друг. Тя превърна в песен надеждите и желанията на милионите, нашата молитва за пощада пред ерозията на времето, нашето голямо очакване на звездния миг, в който тайно вярваме. С песните на Лили Иванова ние водим макар ефимерни диалози с вечността, наречена любов, вечност, понеже се подновява при всяко поколение, и ефимерност, защото младостта и любовта се предлагат еднократно и не на всички. И тази привидно лековата мимолетна и „несериозна” музика понякога излъчва повече поезия и философски смисъл, отколкото елитарните послания на поети и композитори към избраниците и бъдните поколения!

Най - поcле обяснението на феномена Лили Иванова е в младостта, която тя олицетворява, в ненаситната и жажда за любов и нежност, с която наелектризира своите слушатели. Неспокойна щастлива с мига и неудовлетворена от него, винаги търсеща голямото чувство – може би повече мит, отколкото постижима реалност, но тревожещо и увличащо с безкрайността, която обещава. Лили Иванова вече двадесет години държи в „топлите си длани” сърцата на милиони обожатели, без да ги разочарова. И ако тя изживява не малко житейски и артистични кризи и бури, ако не винаги е била вярна на своето амплоа, а художественият вкус не всякога е бил най- добрият й съветник, всичко това само разкрива вътрешният драматизъм на един привидно лесен, едва ли не окъпан в розови багри живот, зад който има толкова борба и воля за съвършенство.

И ако времето подари на Лили Иванова непреходна младост, нейните поклонници й се отблагодаряват с непреходната си любов.

Лили Иванова - " Вечност "

Карбовски feat. Лили Иванова

http://www.lili.bg/

дата: 28.04.2009

автор: Darik News

От днес на пазара е най-очакваната книга за Лили Иванова. Тя е писана от самата певица, а редактор на изданието е журналистът от Дарик радио Мартин Карбовски. „Истината", както се казва томчето на "Сиела", е издадена в рекордния за България тираж 100 хил. бр. Около хиляда от тях са подписани лично от Лили Иванова и са разпръснати из книжарниците в София и страната.

"Истината" се появява три дни след като Лили Иванова отпразнува своя рожден ден. Датата, от която книгата да започне да се продава, не е избрана случайно. Както за повечето неща в живота си, така и за това, Лили се е допитала до астролога си, който я е уверил, че денят е съвсем подходящ.

Каква е истината за "Истината"?

Историята на тази книга започва на една вечеря, на която Карбовски кани Лили Иванова. Нещо като извинение за това, че не е успял да отиде на неин концерт. Именно на тази вечеря той й подхвърля, че май е време за "Истината" за Лили.

Мартин Карбовски: Казах й, че е време да се пишат книги, защото едната епоха си е отишла, а другата вече е ясно как изглежда. Моят живот и нейният са разположени в две епохи, затова сега му е времето да се пишат тези книги, или поне да се започнат. Тя сякаш беше мислила затова и каза: "Добре, ще бъде интересно". Така се уговорихме лятото на 2008 година да го направим.

В продължение на около месец Карбовски събира необходимата за книгата информация. Историите на Лили Иванова се записват на диктофон, а после хора от екипа му ги свалят на текст.

Мартин Карбовски: Работихме с обикновен диктофон. Записвахме по около три, четири часа. Толкова издържаше гласът й. Опитвахме се да го щадим, защото тя все пак имаше ангажименти. Стояхме заедно във Варна, тя ми разказваше, записвахме, после източвах записаното в компютъра. Имах четирима души екип, които сваляха на текст всичко. Сваляше се ден за ден, не можеше да оставяме неща за друг път, защото става объркване.

Необработеният текст излезе около 900 страници. И да се разберем, аз този текст й го върнах. Нищо не е останало в мен. Казвам това, защото още преди да съм направил каквото и да било движение, някои хора казаха, че Карбовски е лошо момче.

- Говореше се, че ти ще си запазиш частите, които тя е махнала от текста и после ще си ги издадеш в друга книга, за това намекваш, нали?

Мартин Карбовски: Ако реша да си ги издам сам, в това няма нищо лошо, това би могло да бъде част от историята. Но понеже имаше такива съмнения аз й върнах всичко.

За детството, тийнейджърските си години, първата си любов, изгубеното си дете, за успехите и предателствата разказва Лили Иванова в книгата си.

Мартин Карбовски: Ако някой познава Лили Иванова той ще види, че тя е доста джаста-праста. Тя е доста емоционална, напориста, говори много силно за хората. Даже на едно място в книгата казва: "Да го духате". И това сме го оставили. Въпреки, че хората ще си помислят, че едва ли не аз съм я накарал да го каже. Но някъде там в онези файлове е записано, че тя го е казала.

- На теб какво ти беше най-интересно да разбереш за нея?

Мартин Карбовски: На мен най-интересно ми е за нейното посвещаване в идеята "аз съм певицата с голямото П". Тя оставя на заден план брака, децата. Нейните операции са описани в книгата подробно. Тя е имала извънматочна бременност, реално е изгубила детето си. И в книгата тя разказва това, но твърди че тази случка не й е повлияла в живота. Твърди, че това е една болка, която бързо се забравя.

Много повече я боли заради един доктор, който й е дал кръв, когато тя е била болна, за да я оперират. 10 години след това този доктор я е търсил и е искал хиляди долари, заради това, че тази кръв я е дал точно на Лили Иванова. Някакъв идиот.

... Вярвайте ми, че ако бях разбрал, че Лили Иванова лъже за годините си, бих казал. Разбраха се обаче други неща и най-важното е, че ние сме длъжници на един от гениите си. Трябва да признаем, че гениите ни не се раждат във всяка епоха, не се създават лесно. Затова ние сме длъжници на тази жена.

Проблемите, които един гений би имал в друга държава, са различни от тези у нас - тук те са дребнави, лайнарски. А тя дори не говори за това в книгата си. Тази книга не е направена като оплакване, тя е направена като едно голямо опрощение към хората, които наистина са я изтормозили.

Тя дори не иска да признае, че на места е имала трудности. Въпреки че те прозират през булото на разказа. Става ясно, че тя е преживяла неща, които малко хора биха преживели. Тя наистина е тази, която ще се смее последна. Така завършва и книгата. Завършва с "Ха-ха-ха".

--------------------------------------------------------------------------

P.S.

Прочете автобиографията на Лили Иванова – " Истината " ,
редактор - Мартин Карбовски !

Препоръчах ;)

Лили Иванова - " Море на младостта "

Лили Иванова - Море на младостта

Музика - Йосиф Цанков

Текст - Димитър Василев

Аранжимент - Константин Драгнев

Специална награда на "Златният Орфей

www.bgestrada.com

---------------------------------------------------------------------------
Лили с триумф в Париж

http://www.lili.bg/

дата: 12.01.2009

автор: Мартин Карбовски , в-к Стандарт

"Олимпия" се оказа тясна за младите българи емигранти, дошли от всички краища на Европа, за да чуят Лили Иванова. Концертът започна точно пет минути след 20 часа, каквато е традицията в залата. Публиката посрещна голямата певица на крака и не седна почти през цялото време. Подът се тресеше от ритъма на танцуващите сънародници.

Сред меломаните имаше още французи, белгийци и много смесени двойки. Българки бяха довели чуждестранните си половинки, за да видят и чуят чудото. Феновете крещяха Lili je t'aime ("Лили, обичам те"), а тя им отговаряше на френски: "Щом е така, оставам във Франция!"

Всяко парче превръщаше зала "Олимпия" в зона на турбуленция. Хората от предните редове се хванаха за седалките, за да не бъдат ответи от уникалния глас и чар. Публиката аплодираше всяка реакция на Лили. Дори нейното спъване стана обект на овации. Лили коментира: "Всекиму може да се случи да падне, но важното е как ставаш!", и всички избухнаха в аплодисменти.

Точно в 22,10 ч, просроченото време, дадено от управата на "Олимпия", Лили Иванова застана сама пред червената завеса. Така, както са го правили "Бийтълс", Мадона и "Ролинг стоунс". В "Олимпия" бисът е винаги само един. Но зрителите станаха свидетели как Лили и мениджърите преговаряха в кулисите за допълнителни хитове. На възгласите "още" обаче остана само тя - в кръга на прожектора.

Минути след това Лили Иванова се разплака в гримьорната си. Напрежението и успехът я развълнуваха до сълзи. Нейните първи изречения бяха: "Щастлива съм, че аз и моята публика показахме какво можем. Невероятното се превърна в събитие".

Повече от половин час преди да гръмнат шампанското, примата стоя сама в гримьорната си, за да се успокои. Там бе допуснат само продуцентът й от Брюксел Стефан Зашев. До късно пред входа на артистите на зала "Олимпия" стояха почитатели, които чакаха Лили да излезе, за да си вземат автографи на купените от тях дискове, плакати и календари. Те се задоволиха с подписите, които Лили даваше и през прозореца на мерцедеса й.

По-късно групата фенове пресрещна за снимки
Оги Енев , Бисер Иванов и Орлин Цветанов - триото на Лили ,
което се справи блестящо на концерта.
Големите неонови червени букви LILI IVANOVA над входа на зала "Олимпия" бяха свалени вчера. Работникът, който ги демонтираше, каза: "Беше прекрасна! Очакваме още българи в "Олимпия".

---------------------------------------------------------------------------

P.S.

Прочете автобиографията на Лили Иванова – " Истината " ,
редактор - Мартин Карбовски !

Препоръчах ;)

Lili Ivanova - Documentary Movie for the Concert in " Olympia " - Paris , 2009

Great reviews for Lili Ivanova at Olypmia

http://www.lili.bg/

date: 15.01.2009

author:

kafene.net / budilnik.com

The Olympia hall in Paris has an unwritten rule, once the legendary red curtain falls after the concert of no matter which superstar, there’s no more encore.
The end, last bow – like in the past when Jack Brell came out wet in his towel to pacify the endless ovations – and the viewers have to part, even when they shout most spontaneously: “more…more”….”bravo… bravo!” and “Lili…Lili!”…
The elegant figure of Lili Ivanova, dressed in a black mini skirt, bows for the last time under the spot light, with the red curtain in the background, and when she rises her head to say “Thank you” to the crowd, all of them now feel that it was an indisputable success!
Lili Ivanova conquered Olympia on the 9th of January 2009, bedazzled her Bulgarian fans, who followed her devotedly everywhere, but she also won the hearts of the skeptics, and those who weren’t familiar with her. With a concert, which included twenty two songs, and lasted two hours and twenty minutes. Without stopping for breath she proved to have an exceptional spirit, exclusive musical and artistic class.

The Frenchman sitting next to applauded loudly after every song, even though he didn’t understand a word from the Bulgarian poetry, he kept saying: “Ah, if Madonna saw her she’d envy her!”
Because at a certain moment Lili, while walking backwards tripped in something, she fell of her twenty centimeter heels “Naomi Cambell” style but she got up immediately, without interrupting her singing, as if nothing happened. She revealed her sense of humor, by whispering into the microphone: “Everyone can fall, the important thing is to be able to rise..”
The crowd applauded her loudly screaming “Lili we love you!”…

“Je t'aime” – to this anonymous French confession of love, which came from the dark hall, she instantly replied in French : “I will stay in Paris then!” With which she showed fast reflexes, what’s more in a foreign language. Just to make a more pleasant atmosphere, to meet the so important crowd vibrations, triggering one of the best emotions from the concert, alongside the three virtuoso musicians Ognjan, Biser and Orlin. Lili Ivanova proved to have a evergreen and creative spirit just like the ones she sings about in her songs.
Around noon, before the concert – the neon sign at the entrance of the hall said:

“LILI IVANOVA TODAY AT OLYMPIA”

Curious viewers were already hanging round the entrance with video and photo cameras, shooting the facade of the mythical music hall, mainly Bulgarian language was herd. One would suggest that the whole of Sofia has come on de Kapyusin boulevard for the concert especially, but actually a big part of that crowd had come from all over Western Europe and even all the way from Los Angeles, just to be present at the concert. I was the first time ever when a Bulgarian singer would sing /in Bulgarian as well/ at the sanctuary of French chanson and the worlds’ pop and rock music – at Olympia!

Лили Иванова - " Събота вечер "

Биография

http://www.lili.bg/

Лили Иванова е родена в гр. Кубрат. Завършила е медицински техникум във Варна, а по-късно работи като медицинска сестра в родния си гр. Кубрат.

През 1961 г. е одобрена за прослушване в „Концертна дирекция”, София, която организира първото задгранично турне заедно с Емил Димитров, Ирина Чмихова и Мария Косева в Румъния.

През 1963 г. тя участва в програмата на хотел „Амбасадор” и театър „Танасе” в Букурещ. Блестящото й представяне е отразено в четири директни предавания по румънската държавна телевизия.

Първия си албум Лили Иванова издава по предложение на румънската фирма Electrecord през 1963 г., която е и първата дългосвиреща плоча на български изпълнител.

Първата й песен е „Витоша” по музика и текст на Михаил Манолов. Следват „Адажио” по музика на Ангел Заберски и аранжимент на Иван Пеев и "Събота вечер" с музиката на патриарха на българската забавна музика Йосиф Цанков и текста на Димитър Василев, която става първият голям хит на звездата.

Първият си концерт в България Лили Иванова изнася през 1964 г. в зала Универсиада заедно с Джейн Сверт и рок група "Северните тигри".

Следващият й албум "Море на младостта" е издаден от Балкантон през 1967 г.

Третият й албум е издаден в Москва ("Поет Лили Иванова", Мелодия, 1968 г.).

Албумът "Камино" е издаден от Балкантон през 1968 г. Едноименната песен в изпълнение на Лили Иванова с аранжимент на Иван Пеев има дълга история, свързана с началото на кариерата й. През 2005 г. песента „Камино” в изпълнение на Лили Иванова беше класирана на 40 място в престижната класация на вечните световни хитове на „Сони Ериксон”.

От 1966 г. започва нейният успех, който в следващото десетилетие е феноменален и е белязан както от получаването на престижни награди, така и с раждането на едни от най-хубавите български песни, наричани днес "златни".

Първата си награда "Златен ключ" Лили печели през 1966 г. в Братислава. Следват още десет награди от цял свят като Първа награда от фестивала във Варшава (1967 г), Награда за най-добър изпълнител на фестивала в Барселона (1968 г.), "Златна плоча" за най-много продадени плочи в собствената си държава от MIDEM в Кан, Франция (1969 г.), "Златна плоча" от "Olimpiada de Musica Pop" в Атина (1970 г.), Трета награда на фестивала в Рио де Жанейро, Бразилия (1970 г.), Трета награда с песента "Панаири" в Токио (1973 г.). През 1996 г. Лили Иванова е удостоена с голямата награда "Златен Орфей" за цялостен принос През 1997 г. международната асоциация на жените я номинира за една от най-прочутите жени на XX век. През 1998 г. Лили получава най-високия орден на фондация "Св. Никола Чудотворец" за принос за доброто на света. През 1999 г. президентът Петър Стоянов връчва на Лили Иванова орден "Стара планина" за заслуги към българската поп музика. В досегашната си кариера Лили Иванова е реализирала у нас и по света над 10 хиляди концерта.

Днес Лили Иванова заслужено е наричана "Примата на българската поп музика".

Lili Ivanova - " Adagio "

Biography taken from

http://www.lili.bg/

Lili Ivanova was born in the town of Kubrat. She finished a medical professional school in Varna. Later she worked as a nurse in her hometown.

In 1961 she was approved to audition before the music agency of that time, called Konzertna Direktsia (Concert Directorate) in Sofia, that organised her first foreign tour abroad, in Rumania, together with other eminent Bulgarian pop-singers Emil Dimitrov, Irina Chmihova and Maria Koseva.

In 1963, she took part in shows at Ambassador Hotel and the Constantin Tanase Music Hall Theatre in Bucharest. Her brilliant performance was broadcast live four times on the nationaltelevision of Rumania.

Lili Ivanova issued her first album after a proposal of the Romanian company Electrecord in 1963 and this album was the first ever LP of a Bulgarian performer.

Her first song Vitosha is with lyrics and music by Mihail Manolov. Then came Adagio, music by Angel Zaberski, arranged by Ivan Peev and Subota vecher (Saturday Night) – lyrics by Dimitur Vassilev and music by Yosiff Tsankov – the greatest Bulgarian popular music composer. It became the first big hit of the pop star.

Lili Ivanova’s first concert was held in 1964 at the Universiada Hall together with Jane Swert and the North Tigers rock group.

Her next album is entitled More na Mladostta (Sea of Youth). It was published by Balkanton in 1976.

Lili Ivanova’s third album was issued in Moscow. [Payot Lili Ivanova (Singing Is Lili Ivanova), Melodia, 1968].

The album Camino was issued by Balkanton in 1968. The song of the same name sang by Lili Ivanova, arranged by Ivan Peev, has a long story, going back to the beginning of her carrier. In 2005, Lili Ivanova’s Camino was ranked 40th in a Sony Ericsson compilation of its everlasting world hits.

Lili Ivanova’s success commenced in 1966 and in the next decade it became phenomenal as she received many prestigious awards and performed some of the best Bulgarian songs, currently known as the Golden Bulgarian songs.

In 1966, Lili became a holder of her first award, the Golden Key, in Bratislava. The award was followed by further ten: First Prize of the festival in Warsaw (1967), Best Performer at the festival in Barcelona (1968), Golden Record awarded by MIDEM in Cannes, France (1969), for best LP selling in her country, Golden Record at Olimpiada de Musica Pop in Athens (1970), Third Prize at the Rio de Janeiro festival (1970), Third Prize for Panairi (Fairgrounds) in Tokio (1973). In 1996, Lili Ivanova was given the Golden Orpheus Lifetime Achievement Award. In 1997, the World Women’s Association nominated her as one of the most famous women of 20th century. In 1998, Lili received the highest award of Sv. Nikolai Chudotvorets (St Nicholas the Miracle Worker) Foundation for contributing to goodness in the world. In 1999, President Peter Stoyanov awarded Lili Ivanova with the Golden Range order for contribution to the Bulgarian pop music. In her career, Lili Ivanova has performed live at more than 10 000 concerts both in Bulgaria and abroad.

Today Lili Ivanova is deservedly known as the Prima of the Bulgarian Pop Music.

14.07.11 г.

Йоан Кукузел - " Херувимска "

Ιωάννης Κουκουζέλης

Ο Ιωάννης Κουκουζέλης είναι άγιος και σπουδαίος υμνογράφος της Ορθόδοξης Εκκλησίας, ο οποίος έζησε τον 12ο μ.Χ. αι. Τον αποκαλούσαν επίσης «αγγελόφωνο» και «Καλλικέλαδο». Θεωρείται ο δεύτερος μεγαλύτερος μελοποιός μετά τον Ιωάννη Δαμασκηνό, και συχνά χαρακτηρίζεται ως «Μαΐστωρ της μουσικής».

O βίος του

Ο Ιωάννης γεννήθηκε γύρω στο 1280 στο Δυρράχιο σε μια αγροτική οικογένεια. Καθώς είχε εξαιρετική φωνή, πήγε στην Κωνσταντινούπολη για να σπουδάσει στην αυτοκρατορική σχολή. Τα πρώτα χρόνια των σπουδών του υπήρξαν δύσκολα. Μάλιστα, όταν τον ρωτούσαν στη σχολή τι έτρωγε, απαντούσε «κουκία και ζέλια» (μπιζέλια), γιατί ήταν φτωχός. Αργότερα γνώρισε τον ηγούμενο της Μεγίστης Λαύρας, από τον οποίο έμαθε για τη μοναχική ζωή στο Άγιο Όρος και αποφάσισε να γίνει μοναχός. Στο μεταξύ όμως ο αυτοκράτορας, που είχε εκτιμήσει την τέχνη του, τον είχε διορίσει αρχιμουσικό των αυτοκρατορικών ψαλτών και ήθελε να τον παντρέψει με την κόρη κάποιου μεγιστάνα. Τότε ο Ιωάννης πήγε στον τόπο της γέννησής του για να πάρει τάχα τη μητρική συγκατάθεση για τον γάμο. Όμως συνεννοήθηκε με φίλους του να πουν στη μητέρα του ψέματα ότι είχε πεθάνει. Μάλιστα, καθώς βρισκόταν κρυφά μέσα στο σπίτι κι άκουγε τη μητέρα του να κλαίει και να οδύρεται για τον δήθεν θάνατό του, μέλισε τη θρηνωδία (μοιρολόγι) με τίτλο «Βουλγάρα». Στη συνέχεια πήγε στο Άγιο Όρος, στη μονή Μεγίστης Λαύρας, ντυμένος με τρίχινα ενδύματα και αποκρύπτοντας την ταυτότητά του. Όταν τον ρώτησε ο θυρωρός ποιος ήταν, και τι θέλει, αποκρίθηκε ότι είναι χωρικός, βοσκός προβάτων και ότι επιθυμεί το μοναχικό σχήμα. Όταν ο θυρωρός παρατήρησε ότι ήταν πολύ νέος, ο Ιωάννης απάντησε ταπεινά με τη ρήση του προφήτη Ιερεμία «Αγαθόν ανδρί, όταν άρη ζυγόν εν τη νεότητι αυτού».

Στη Μονή της Λαύρας εκάρη μοναχός και τον διόρισαν ποιμένα των τράγων της μονής. Όμως όταν έβγαζε στη βοσκή τους τράγους, αυτοί γύριζαν αργά το απόγευμα πίσω στη στάνη τους σχεδόν νηστικοί, σε αντίθεση με άλλες φορές που τους έβοσκαν άλλοι πατέρες. Ο ηγούμενος ανέθεσε σε κάποιον μοναχό να παρακολουθήσει τον Ιωάννη για να δει τι συνέβαινε. Ο μοναχός διηγήθηκε ότι καθώς έβοσκαν τα ζώα, ο Κουκουζέλης άρχισε να ψάλλει και τότε εκείνα σταμάτησαν να τρώνε και τον άκουγαν με προσοχή. Όταν σταμάτησε το ψάλσιμο, τότε άρχισαν πάλι να τρώνε. Κάποια στιγμή ξανάρχισε, και τα ζώα τον κοίταζαν και πάλι σα μαγεμένα, σταματώντας να βόσκουν. Τότε ο ηγούμενος τον προσκάλεσε και τον αναγνώρισε. Αρχικά τον επιτίμησε που δεν είχε αποκαλύψει ποιος ήταν. Μάλιστα έγραψε τα τεκταινόμενα στον αυτοκράτορα, ο οποίος συμφώνησε να μην ενοχλήσει το μουσικό που είχε δραπετεύσει κυριολεκτικά από το παλάτι. Από τότε ο Ιωάννης ζούσε μέσα σε κελί της Λαύρας, και τις Κυριακές και εορτές έψαλλε στο ναό με τους άλλους ιεροψάλτες. Δεν προσπαθούσε να εντυπωσιάσει κάνοντας επίδειξη των φωνητικών του ικανοτήτων, αλλά έψαλλε προσευχόμενος, προκαλώντας στους ακροατές κατάνυξη και διάθεση για προσευχή.

Μετά από οσιακό βίο, ανακηρύχθηκε άγιος και η μνήμη του τιμάται από την Ορθόδοξη Εκκλησία την 1η Οκτωβρίου. Στο μοναστήρι της Μεγίστης Λαύρας φυλάσσεται εικόνα του που τον παρουσιάζει περικυκλωμένο με τα μουσικά του σύμβολα, τα «νεύματα».

Αξιομνημόνευτα περιστατικά

Σύμφωνα με την παράδοση, σε κάποια παννυχίδα, Σάββατο της Ε΄ εβδομάδας των Νηστειών, όταν ψάλλεται ο Ακάθιστος Ύμνος, μετά το τέλος του κανόνα ο Ιωάννης αποκοιμήθηκε στο στασίδι, κουρασμένος από την αγρυπνία. Εκεί είδε σε όραμα ότι ήρθε η Θεοτόκος και του έδωσε ένα χρυσό νόμισμα, επειδή είχε ψάλει πολύ κατανυκτικά τον ύμνο της. Αμέσως ξύπνησε, και βρήκε στο χέρι του το δώρο της Θεοτόκου. Αυτό το χρυσό νόμισμα το έκοψαν στα δύο. Το μισό βρίσκεται σήμερα δίπλα την εικόνα της Θεοτόκου στο ναό της Λαύρας και το άλλο μισό εστάλη στη Ρωσία.

Το έργο του

Ο Ιωάννης Κουκουζέλης επέφερε τροποποιήσεις και μεταβολές ή προσθαφαιρέσεις στα σημεία της συμβολικής γραφής των μελωδιών που είχε καθιερώσει ο Ιωάννης ο Δαμασκηνός. Συνέγραψε θεωρητικό έργον περί Μουσικής τέχνης, και βιβλίο με μουσικά σημεία που περιέχει εκκλησιαστικά άσματα. Δημιούργησε το λεγόμενο Μέγα Ίσον της Παπαδικής, το οποίο αργότερα κατά τον 18ο αιώνα μεταφέρθηκε σε νεώτερη μουσική παρασημαντική από τον Πέτρο τον Πελοποννήσιο και εν τέλει και στο νέο σύστημα, το οποίο ίσχυσε από τις αρχές του 19ου αιώνα, με την μεταρρύθμιση της εκκλησιαστικής μουσικής σημειογραφίας που επεξεργάστηκε ο Χρύσανθος ο Μαδυτινός. Δημιούργησε τον κυκλικό Μέγιστο Τροχό της μουσικής, ο οποίος έχει γύρω του άλλους τέσσερις μικρότερους Τροχούς. Καθένας από αυτούς παριστάνει με μαρτυρίες την πλάγια πτώση του κάθε πλαγίου ήχου προς τον κύριο ήχο του. Οι οκτώ ήχοι της εκκλησιαστικής μας μουσικής παραβάλλονται με τους οκτώ ήχους των αρχαίων. Πάνω και κάτω από τους μικρότερους τροχούς δίνονται ολογράφως τα ονόματα των κυρίων και πλαγίων ήχων: Δώριος, Λύδιος, Φρύγιος, Μιξολύδιος, Υποδώριος, Υπολύδιος, Υποφρύγιος, Υπομιξολύδιος.

Ο άγιος Ιωάννης Κουκουζέλης μουσούργησε κατά τους οκτώ ήχους Χερουβικά σύντομα και μακρά έντεχνα. Από αυτά σώζεται ένα σε ήχο πλάγιο του δευτέρου (παλατιανό), ένα Κοινωνικό «Αινείτε» σε ήχο πλάγιο του πρώτου, και ένα «Γεύσασθε» σε ήχο πλάγιο του πρώτου. Σώζονται επίσης τα μεγάλα και έντεχνα Ανοιξαντάρια, το αργό «Μακάριος ανήρ», το (εις την αρτοκλασία) «Χαίρε κεχαριτωμένη» κατ’ αναγραμματισμό σε ήχο Α΄ τετράφωνο, Αλληλουάρια σε ήχο πρώτο και πλάγιο του πρώτου, το «Άνωθεν oι Προφήται», η φήμη «Τον δεσπότην και αρχιερέα», πολυέλεοι, δοχές, καλοφωνικοί ειρμοί, πασαπνοάρια και πολλά άλλα. Κάποια από αυτά έχουν εκδοθεί, ενώ άλλα είναι ανέκδοτα. Η παρασημαντική του βρισκόταν σε χρήση μέχρι των μέσων του ΙΗ' αιώνα, οπότε ο Πρωτοψάλτης της Μεγάλης Εκκλησίας Ιωάννης ο Τραπεζούντιος (1756), μετά από αίτημα του Οικουμενικού Πατριάρχου Κυρίλλου του από Νικομηδείας, άλλαξε το σύστημα των χαρακτήρων, εισάγοντας απλούστερη μέθοδο παρασημαντικής. Τα μουσικά χειρόγραφα του αγίου Ιωάννη Κουκουζέλη φυλάσσονται στις Βιβλιοθήκες της Κωνσταντινούπολης, της Θεσσαλονίκης, των Αθηνών, του Αγίου Όρους, του Βατικανού, του Παρισιού, της Βιέννης και άλλων πόλεων.

Βιβλιογραφία

«Κουκουζέλης Ιωάννης», Θρησκευτική και Ηθική Εγκυκλοπαίδεια, τόμ. 7, εκδ. Μαρτίνος Αθ., Αθήνα 1965, στ. 930-933

«Κουκουζέλης Ιωάννης», εγκυκλοπαίδεια ΔΟΜΗ, τόμ. 17, Αθήνα 2004

«Κουκουζέλης Ιωάννης», εγκυκλοπαίδεια Πάπυρος-Λαρούς-Μπριτάννικα, τόμ. 35, εκδ. Πάπυρος, Αθήνα 2004-2005

Βικιπαίδεια

Йоан Кукузел - " Единородни сине "

Saint Jean Coucouzèle
(en grec Ιωάννης Κουκουζέλης, en bulgare Йоан Кукузел Joan Kukuzel)
est un mélode, un chantre et un théoricien de la musique liturgique de l'Église orthodoxe du Moyen Âge. L'époque et le lieu de sa naissance ne sont pas connus avec certitude, on les situe souvent dans les Balkans au XIIIe siècle.

C'est un saint des Églises orthodoxes fêté le 1er mars avec saint Romain le Mélode le grand hymnographe grec du VIe siècle, ou seul le 1er octobre[.

Son œuvre

Il était doté d'une voix d'une beauté exceptionnelle et ses contemporains de langue slave l'ont surnommé Angeloglasni, « celui qui a une voix d'ange ».

Il enrichit la musique byzantine avec des intonations bulgares. On lui doit deux grandes réformes :

l'introduction de la polyphonie.
la réforme de l'ancien système de notation byzantine.
Il compose environ 90 œuvres, parmi lesquelles la plus célèbre est le Polyéléos de la femme bulgare, dédié à sa propre mère.

Sa vie

Selon certaines sources, il serait né à Durrës, actuellement en Albanie en 1280. Selon d'autres, il serait né à Justiniana Prima, près de Nis actuellement en Serbie. Certains auteurs le font vivre au XVe siècle.

Il était orphelin de père et sa mère lui dispensa une éducation soignée.

Il étudie le chant dans l'École impériale de Constantinople, puis s'installe au Mont Athos jusqu'à la fin de ses jours. Beaucoup s'accordent à situer son décès au Mont Athos en 1360.

Quoiqu'il en soit du lieu et de la date de sa naissance, sa mémoire appartient au patrimoine de l'ensemble de l'Église orthodoxe et particulièrement des communautés qui utilisent toujours le chant byzantin.

Canonisation et autres hommages

Canonisé par le Patriarcat de Constantinople, il est célébré le 1er octobre. C'est un des saints les plus importants de l'Église orthodoxe bulgare du Moyen Âge.

L'école de musique à Durrës, sa ville natale probable, porte son nom.

Sources

Diptyques de l'Église de Grèce, 1994 (en grec). Édition de la Diaconie apostolique de l'Église de Grèce, Athènes, 1994.

Moine Macaire de Simonospétra, Le synaxaire, vie des saints de l'Église orthodoxe, Thessalonique, 1987 (en français). Octobre, page 213.

St. John Kukuzelis, Orthodox America

Св. Йоан Кукузел — тропар, кондак и житие , Pravoslavieto.com

Wikipédia

Св. Йоан Кукузел - " Вяра и общество "

Св. Йоан Кукузел - " Вяра и общество " ( по БНТ и BNT Sat )

Йоан Кукузел - " Достойно ест "

Камерен ансамбъл “ Йоан Кукузел – Ангелогласният ”

http://www.chambermusic-pv.com/main.php?main.php&p=performers&id=77&lang=bg

Камерният ансамбъл “Йоан Кукузел – Ангелогласният” – създаден през 1967 г. от група ентусиасти, е първият състав, представил на концертния подиум в България и чужбина старинните православни български песнопения. В продължение на повече от 40 години вокалният ансамбъл осъществява редица концерти в България и в много европейски страни, както и множество звукозаписи. Представянето на ансамбъла на международните фестивали за старинна музика в Париж, Авиньон, Стари Сонч, Единбург, Бидгошч, Ченстохова, Рим, Краков, Санкт Петербург, Москва, Нови Сад, Белград, е безспорно доказателство за международния му авторитет. Участието на “Йоан Кукузел – Ангелогласният” във фестивала за църковна музика “Хайнувка” в Полша през 1987 г. е отличено с първа награда и със специалната награда на публиката. През 1994 г. ансамбълът открива първия фестивал за духовна музика “Екуменика” в Прага, а през 1995 г. реализира запис за компактдиск в Лихтенщайнския дворец в Прага. Ансамбълът е удостоен с високата чест да изнесе концерт в Москва по случай 1000-годишнината от приемането на християнството в Русия, концерти пред австрийския президент в двореца “Хофбург” (1982) и пред италианския президент в Рим (1983), а през 1985 г. участва в тържествената меса за светите братя Кирил и Методий, отслужена от папа Йоан-Павел ІІ в катедралата “Сан Пиетро” в Рим. Сред най-престижните изяви на ансамбъла през последните години са участията му в тържествения концерт на 24 май 2002 г. в зала № 1 на НДК пред папа Йоан-Павел ІІ, в тържествения концерт по повод подписването на договора за присъединяване на България към Европейския съюз, изнесен в Двореца на културата в Лисабон, Португалия, през пролетта на 2005 г., в тържествения концерт в навечерието на влизането на България в Европейския съюз, изнесен в Рим, Италия, на 30 ноември 2006 г. в известната базилика „Санта Мария Маджоре”, който бе записан от Радио Ватикана и издаден на компактдиск. Усвоил творчески запазената певческа традиция, камерният ансамбъл търси автентичност чрез възпроизвеждането на средновековната чувствителност. Църковната музика е философия в звуци и всяка нейна творба е търсене на смисъла на човешкото съществуване, а точното й пресъздаване е възможно само от високопрофесионален състав, какъвто е “Йоан Кукузел – Ангелогласният”. Художествен ръководител и диригент на ансамбъла е доц. Димитър Димитров. Той е завършил Софийската духовна семинария, Духовната академия (сега Богословски факултет на СУ “Св. Климент Охридски”) и Българската държавна консерватория (сега НМА “Проф. Панчо Владигеров). Преподавател е в Богословския факултет на СУ “Св. Климент Охридски” и е главен диригент на смесения хор при патриаршеската катедрала “Св. Александър Невски”.

http://www.chambermusic-pv.com/

Йоан Кукузел - " Гавриилу провящавшу тебя "

http://megimg.info/orthodoxmusic/search.php?do=list.tracks&col=al_id&val=456

http://megimg.info/orthodoxmusic/index.php

Йоан Кукузел - " Задостойник на Сретение "

John Kukuzelis

Saint John Kukuzelis or Kukuzel
(Bulgarian: Йоан Кукузел, Yoan Kukuzel) (c. 1280 – 1360)
was a medieval Bulgarian Orthodox Christian composer, singer and reformer of Eastern Orthodox church music.

Kukuzelis was born in the Adriatic city of Durazzo in the Angevin Kingdom of Albania (today Durrës, Albania)in the late 13th century to a Bulgarian mother , his father dying at an early age.Some scholars including David Marshall Lang state simply that he was of Bulgarian origin , while Robert Elsie generalizes him as being of Macedonian Slav descent.

Kukuzelis received his education at the Constantinople court vocal school and established himself as one of the leading authorities in his field during the time. A favourite of the Byzantine emperor and a principal choir chanter, he moved to Mount Athos and led a monastic way of life in the Great Lavra. Because of his singing abilities, he was called Angel-voiced.

Kukuzelis introduced the melodious (callophone) style and repertoire and created the Late Byzantine system of notation named after him. About 90 of his works in all church styles have survived until today, possibly the most famous one being the Polieleion of the Bulgarian Woman dedicated to his mother that, according to some researchers, contains elements of traditional Bulgarian mourning songs.[3][8] He was also the author of a new type of vocal collections and of the Hyronomic vocal exercise that offered 60 designations of vocal signs that marked melodic formulae key to the composing.

Kukuzelis is regarded as the most influential figure in the music of his period. He was later recognized as a saint by the Eastern Orthodox Church, his holiday being on 1 October. A musical school in his native Durrës bears his name.[12] Kukuzelis' last name is allegedly derived from the Greek word for broad beans (κουκιά, koukia) and a Slavic word for cabbage (зеле, zele).[4][6]

Kukuzel Cove in Livingston Island in the South Shetland Islands,
Antarctica is named after St. Yoan Kukuzel.

From Wikipedia, the free encyclopedia

Йоан Кукузел - " Плотию уснув "

Св. Йоан Кукузел - Ангелогласният

http://www.pravoslavieto.com/life/10.01_sv_Joan_Kukuzel.htm

Преподобный Иоанн Кукузель-Ангелогласный

St. John Koukouzelis

роден ок. 1280 - † между 1360 и 1375

Празнува се на празника Покров на Пресвета Богородица -

1 октомври (14 окт. стар стил),

заедно с преп. Роман Сладкопевец и

св. ап. Ананий от 70-те апостоли

http://www.pravoslavieto.com/

Йоан Кукузел - " Христос Воскресе "

Житие на преподобни Иоан Кукузел

http://www.pravoslavieto.com/life/10.01_sv_Joan_Kukuzel.htm

Преподобни Иоан се роди в град Дирахия (Дирахия - Дирахион; сега Драч - град на източния бряг на Адриатическо море), който се намираше в областта на Охридската архиепископия. По произход той бе българин, но още от рано остана без баща. Майка му, благочестива и богобоязлива жена, се погрижи да му даде християнско възпитание и го изпрати да изучава Свещеното Писание.

Иоан имаше хубав глас и затова хората го наричаха "ангелогласният". По същото време царете имаха обичай да избират надарени и разумни момчета, и да ги пращат да се образоват в най-авторитетните тогавашни училища - едни пращаха да изучават философия, други - краснопис. По тази причина взеха и Иоан, който имаше прекрасен глас, и го изпратиха в царското училище да се възпитава и да изучава музикалното изкуство. Младият юноша, схватлив и разумен по природа, в скоро време изключително много напредна и овладя до съвършенство музикалното изкуство, тъй че всички се удивяваха на неговите необикновени способности. Някои от съучениците му шеговито го питаха:

- Иоане, какво яде днес?

А той, понеже все още не знаеше добре гръцки език, отговаряше им на гръцко-български:

- Кукия ке зелия (боб и зеле).

Затова момчетата го нарекоха Кукузел.

Не след дълго Иоан изучи гръцкия език и надмина в музиката всички свои връстници. Удивен от неговото наистина прекрасно пеене, византийският император (Преподобни Иоан Кукузел е живял по времето когато Българското царство се намирало под византийско робство (1018-1185), а във Византия властвала династията на Комнините) много го обикна, радваше се за него и го убеждаваше да се ожени. Но той му отговори:

- Прося и моля твое царско величество да ми позволиш да отида и да видя майка си! А после нека бъде волята на Бога и на царя.

Императорът уважи желанието му и незабавно го изпрати с подобаващи почести.

Щом пристигна близо до дома си, Иоан чу плача и риданията на майка си, която безутешно скърбеше за него. Когато го видя, тя се изпълни с неизказана радост. Известно време той остана при нея, а след това отново се върна в столицата при царя.

В Константинопол Иоан бе обграден с много внимание и почести. Но всичко това само отегчаваше неговата смирена душа. Друго желаеше той. Възлюбил Бога и тишината на уединението, младият юноша искаше да служи на Господа в безмълвие, свободен от суетните светски грижи, и се молеше на Всевишния да устрои така неговия живот.

Бог, чрез Своя дивен промисъл, не се забави да изпълни молбата му. Веднъж в царския дворец дойде по някаква работа игуменът на Атонската лавра и след като свърши всичко необходимо, тръгна обратно за своя монастир. Щом узна това, св. Иоан намери удобно време, облече се в бедняшки дрехи и почерни лицето си за да не бъде разпознат, взе една просешка тояга и с радост последва отдалеч игумена докато пристигнаха на св. Гора.

Скоро дойдоха до Лаврата. Игуменът влезе, а той остана вън и седеше пред портите като някакъв чужденец. Пазачът, застанал при монастирските врати, го попита:

- Какво желаеш, че си дошъл тук? И какъв занаят умееш да работиш?

- Зная - отвърна му св. Иоан - да паса кози и искам да стана монах.

Като чу това, пазачът отиде и извести на игумена, а той много се зарадва, че се е намерил пастир на козите, защото тъкмо по това време се случи да нямат такъв човек. Незабавно заповяда да въведат юношата в монастира и се зае да го обучава в духовния живот. Не след дълго го пострига за монах, а после го изпрати да пасе козите.

Оттогава св. Иоан живееше в планината, усърдно и с радост изпълняваше послушанието си и пасеше монастирските кози.

Императорът силно скърбеше заради неочакваното изчезване на сладкогласния и боговдъхновен певец. Той не знаеше какво се е случило с него и бе в недоумение. Изпрати хора да търсят старателно навсякъде. Те обиколиха много места, крепости, пустини и монастири, но не можаха да го намерят. Дойдоха също и на света Гора, и там проверяваха прилежно на всички места, но - отново безуспешно. Но дори и да го бяха видели, едва ли щяха да го познаят: св. Иоан се бе облякъл във вехта и изпокъсана дреха, а и видът на лицето му се беше изменил от изнурителния пост и въздържание.

Един ден, обаче, докато пасеше козите в пустинята, той пожела да изпее на Господа някоя духовна песен от псалмопенията. Огледа се наоколо за да се увери, че няма кой да го чуе, и започна да пее с голямо майсторство и умиление. Но в някаква пещера наблизо живееше един подвижник - той чу пеенето и помисли, че то е ангелско, а не човешко. Излезе от пещерата и отиде да види. Тогава пред очите му се разкри дивна картина: видя младия пастир да пее, а козите бяха спрели да пасат и го слушаха с радост и сякаш с внимание. Подвижникът си помисли, че това ще да е Иоан Кукузел, когото императорът търси, а сега Сам Бог го открива. Той побърза да отиде в Лаврата и насаме разказа на игумена всичко, каквото бе видял. Игуменът веднага изпрати да повикат козаря и щом той пристигна, каза му:

- Бог ми откри, че ти си Иоан Кукузел. И защо толкова време си крил това от мен? Заклевам те в Бога да ми кажеш истината!

Тогава преподобният падна в нозете му, молеше за прошка и със сълзи му отвърна:

- Да, аз съм, грешният и недостоен раб на твоя светиня. Когато видях, че всичко в този свят е суетно, аз го презрях заради Бога и го оставих. Затова много те моля и прося от теб да ме пуснеш на същото смирено служение, което си ми дал отначало - да паса козите, за да не би царят да узнае че съм тук и да ме грабне насила от това пристанище на спасението.

- Чедо мое - рече му игуменът, - не се безпокой за това! Ти само прояви послушание и остани в килията, която ще ти дам тук в монастира, а аз ще отида да моля царя да ти прости и да те освободи от всичко.

Така, по нареждане на игумена, св. Иоан остана да живее в монастира, а сам игуменът се погрижи да уреди това, което се отнася до него.

Щом пристигна в Константинопол, игуменът отиде при императора и му каза:

- Царю, моля и прося твое величество да ми подариш един човек заради неговото и твоето спасение на душата, и ако е оскърбил твое величество - да му простиш.

Царят се учуди и попита за името на въпросния човек, но игуменът му отвърна:

- Ако не ми дадеш предварително твоя милостив отговор писмено, няма да ти съобщя.

Тогава царят му даде своето писание, а той му извести за св. Иоан Кукузел и му разказа всичко за него. Царят се удиви, много се зарадва и прослави Бога. Но сам в себе си бе раздвоен - не искаше да се раздели окончателно с добродетелния юноша, а от друга страна, вече беше дал на игумена своето писмено съгласие. Тогава нареди да приготвят кораби и заедно с игумена отиде на Атон в Лаврата. Там императорът се срещна със св. Иоан, поздрави го и устрои тържество. После той се върна в Константинопол, а св. Иоан, скъсал и последните си връзки със света, остана в Лаврата, където безпрепятствено служеше на Бога, пееше в църква и благославяше Този, Когото възхваля всяко дихание (Пс.150:6).

След известно време той построи недалеч от Лаврата малка църква на името на светите Архангели и килия, в която остана да живее в безмълвие. Шест дни в седмицата той пребъдваше в килията си и, останал сам с Бога, грижеше се за очистването на душата си от греха. А в неделя и на празник отиваше в голямата монастирска църква, заставаше на десния клирос и пееше на Бога с голяма любов и умиление.

Един ден, през светата Четиридесетница, в Акатистната събота, той по обичая си изпя с умиление самогласните стихири и канона на св. Богородица. След края на бдението и Акатиста към Божията Майка той седна срещу Нейната икона, но се почувства твърде уморен и задряма както се бе опрял на мястото си. (Бдението на св. Гора започва при залез слънце и завършва при изгрев - затова е понятна умората и дрямката на светеца.) Тогава видя пред себе си Царицата на Небесата, сияеща от слава и Божествена светлина. Тя се обърна към него и кротко му каза:

- Радвай се, Иоане!

И добави:

- Пей и не преставай да Ме възпяваш. Аз няма да те оставя!

При тези думи Пресветата Дева постави в ръката му една златна монета и стана невидима.

Щом се събуди, той намери златницата в дясната си ръка - тогава душата му се изпълни с неизказна радост и той със сълзи благодареше на Божията Майка и Я възпяваше. Златницата бе прикрепена към иконата на Пресвета Богородица, и оттогава ставаха дивни чудеса и знамения както от иконата, така и от самата златна монета. (Чудотворната икона на Пресвета Богородица, наречена "Кукузелиса", се е прославила с чудеса и знамения особено от 1796 г.)

Утешен от необикновеното видение, св. Иоан не остави служението си като певец на десния клирос в голямата монастирска църква. След известно време на единия му крак се появи болезнена рана, която се възпали и силно загнои. Но скоро Сама Пречистата Божия Майка го излекува по чудесен начин, както някога св. Иоан Дамаскин. Яви му се и му каза:

- Бъди здрав отсега нататък!

При тези Нейни думи той напълно оздравя, благодареше на своята Покровителка и отправяше към Нея песни и славословия. Оттогава и до края на живота си той не страдаше от болести.

Св. Иоан Кукузел живееше в пост и бдение, трудеше се в добродетели и най-вече се стараеше да придобие смирение. По откровение свише той узна предварително приближаването на своята кончина и каза за нея на всички братя. След това се помоли за тях и им завеща да го погребат в църквата "Св. Архангели", построена от самия него.

Така св. Иоан завърши земния си живот и се всели във вечните Небесни обители за да възпява Христа Бога в Неговото Царство заедно с Ангелите и всички Светии.

manastir.narod.ru

http://www.pravoslavieto.com/

Йоан Кукузел - " Милост мира / Тебе поем "

Житие на св. Йоан Кукузел

http://www.pravoslavieto.com/life/10.01_sv_Joan_Kukuzel.htm

Този знаменит певец и композитор, преподобни Йоан Кукузел, живял през дванадесетия век. Той е по произход българин. Родил се в град Дирахия /днес Дурацо/.

Той оставил майка си вдовица в родния град и отишъл да се учи в придворната школа в Цариград. Проявил големи дарования.

Заради прекрасния му глас и възхитителното му пеене императорът го обикнал и го назначил за пръв певец при своя двор.

Своята скръб по родината и родната си майка преподобни Йоан изразил в оригинална композиция, която сам нарекъл “Полиелей на българката”.

Отегчен от суетата на столицата, тайно от императора, Йоан заминал за Атон. Влязъл като послушник в лаврата на преподобни Атанасий Атонски. Братята го приели като непознат прост човек и го назначили за пастир. По-късно, като узнали неговото изключително дарование, постригали го в монашество.

Като монах вече, преподобният си построил вън от манастира килия с малка църква в чест на светите Архангели. Там прекарвал в уединение първите шест дни на седмицата. В централната манастирска църква дохождал в неделни и празнични дни и пеел на десния клир.

Насън и в будни видения няколко пъти Божията Майка му изразявала своето благоволение. Веднъж дори го възнаградила за вдъхновеното му пение със златна монета. Намирал се в дремещо състояние, когато станало това. Щом се събудил, монетата се оказала в дясната му ръка. Тази златна монета стои и до днес, прикачена към чудотворната икона на св. Богородица в лаврата. Тая икона се нарича с неговото име “Кукузелиса”.

Преподобни Йоан Кукузел прекарал монашеския си живот в изумителни подвизи на съзерцание, молитва и пост.

Удостоил се да предвиди деня и часа на своята кончина. Простил се с братята, причастил се със светите Тайни Христови. Помолил братята да погребат тялото му в построената от него архангелска църква и предал душата си на Господа с молитва и блажена усмивка на уста.

Починал на 1 октомври, денят на Богородичния покров.

Светата църква го е канонизирала като светец. Съставени са му служба, молебен, канон и акатист, които са преведени на старобългарски език.

© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).

http://www.pravoslavieto.com/

Йоан Кукузел - " Верую "

Кратко животоописание

http://www.pravoslavieto.com/life/10.01_sv_Joan_Kukuzel.htm

Ангелогласният – така нарекли още на младини св. Йоан Кукузел. Роден от българка през 1280 г., наричан още магистър на магистрите, този пръв императорски певец във Византия пеел нежно и с магическо упоение в гласа си призовавал към чистота и смирение. Бил истински извор на музиката, както е написано в старите свитъци.

Житието на светеца е съставено в края на XIV век (препис от него се съхранява в Народната библиотека "Св. Св. Кирил и Методий" в София). В него се разказва как надареният с необикновени музикални способности младеж бил изпратен да изучава Свещеното Писание в дворцовото певческо училище в Константинопол (Цариград), където скоро станал любимец на императора.

Желаейки да се откъсне от светските грижи и да служи на Господа в безмълвие, той тайно избягал и се укрил в Светогорския манастир "Св. Атанасий". Представил се за неук пастир и игуменът му поверил манастирското стадо. Един ден подвизаващ се наблизо монах видял дивно чудо: пеещ пастир и кози, които не пасели, а го гледали, сякаш се радвали на ангелското му пеене. Въпреки настояванията на императора, който научил къде се намира, Йоан останал в манастира. Там той създал своите безсмъртни произведения: "Полиелей на българката" (посветен на майка му), "Антиксантари", "Голямото исо", "Херувимска песен" и други.

Св. Йоан Кукузел създал нов тип нотно писмо - невмено,
наричано още " Кукузелево ", което било с повече нюанси и по-разбираемо. Ръкописи на създадените от него песнопения се съхраняват до днес в библиотеките в Цариград, Солун, Атина, Атон, Ватикана, Париж, Виена и другаде. Много от композициите му напомнят български напеви. И днес музиката на Ангелогласния български светец Йоан Кукузел звучи като първомолитва за всички нейни изпълнители и ценители.

Изображението на Св. Йоан Кукузел в средновековни одежди, обкръжено от излезлите под перото му нотни знаци – невми, и до днес се пази като светиня в библиотеката на Великата Атонска лавра.

http://www.pravoslavieto.com/

Йоан Кукузел - " Достойно ест "

Йоан Кукузел е най-значителният средновековен български светец, църковен певец и композитор (13 - 14в.), музикален теоретик и реформатор на византийското нотно писмо. Тъй като е надарен с прекрасен глас, съвременниците му го наричат Ангелогласния.

Получава своето образование в императорското певческо училище в Константинопол, Византия. След това отива в Света гора, където живее до края на дните си. От времето на пребиваването му в Константинопол идва и неговото име — "Кукузел". В младежките си години като го попитали какво е ял, той отговорил "кукия ке зелия" (на гръцки:κουκιά καί ζέλια), опитвайки се да каже на гръцки "боб със зеле". Обновява византийската музика с български интонации. Осъществява две реформи - въвежда многогласието и усъвършенства старото невменно нотно писмо.

Сведения за неговия живот се черпят от житието му, съставено в края на 14 век. Препис от него се съхранява в Народната библиотека "Св. Св. Кирил и Методий" в София.

Известните негови композиции са 90. Най-известната му творба е "Полиелей на българката" и е посветена на майка му.

Канонизиран е за светец. Българската православна църква го почита на 1 октомври.

Българският писател Добри Немиров пише роман, посветен на Йоан Кукузел - "Ангелогласният" (1938).

Уикипедия