Следва откъс от:
Секция “Теория и критика на журналистиката” и редакцията на сп. “Български журналист” организираха през май т.г. обсъждане на телевизионното предаване “Всяка неделя”. То бе ръководено от секретаря на СБЖ и председател на секцията Тодор Абазов. Встъпително изказване по темата направи секретарят на секцията Владимир Михайлов.
Пълното обсъждане на:
А от линка горе "прекопирал по желание"
становището на Атанас Натев / 1984 г.
От присъстващите, изглежда, аз съм най-далече от “Всяка неделя”. Това ми дава право да прибягна към най-лесната, макар и не най-удобна форма на вежливост: да говоря прямо, без заобикалки. Според мен проблемът “Всяка неделя” лежи вън от предаването - в контекста на цялата телевизионна програма, пък и на цялата ни култура. Във встъпителните думи ни обещаха да разделят препоръките към предаването от преценките за неговия водещ. Ала не се получи. Нужно е, но се оказва прекалено трудно. Когато се появи полемиката във в. “Народна култура”, това съвпадна с лекцията “Психоанализа и култура”, която трябваше да изнеса пред студентите си. Нека ме извини Кеворк Кеворкян, но репликите, които Ангелов, той и редакцията си размениха, бяха много примамлив пример. Не устоях на изкушението да го използвам. Някои днешни теоретици, като се позовават на Карл Густав Юнг, прокарват синор между “личност” и “персона” (“особа”) в културата. Личността развива своите качества и идеи въпреки, нерядко напук на съществуващите културни стереотипи. И се налага над тях. Става обществена потребност независимо от тях. “Персоната” - напротив - е техен изразител. Слива се с отнапред предопределената си роля. Естествено, като й придава и индивидуална окраска. Оттук за нея се поражда съблазънта да смята, че й служи инструментът, който всъщност тя самата обслужва. Нека си припомним изтърканата от литературна употреба фраза на Людвиг еди-кой си номер: “Държавата - това съм аз!” Ето защо не бива да ни изненадва самоувереността, с която Кеворкян отговори на своите критици. Психологически тя е напълно понятна. Та той е сигурно между петте или десетте най-известни хора у нас. Няма съмнение, че и индивидуалността му се прокрадва във “Всяка неделя”. А ако се самозаблуждава, че той владее предаването вместо то него, това ще си е негова лична беда. В споменатата размяна на реплики ме изненада по-скоро раздразнимостта на Кеворкян от онези, на които с едно или друго не допада. Ние сме му благодарни, че със завидна енергия проправи пътя на такова ярко предаване в общо взето постната програма на нашата телевизия. Но нима той и сътрудниците му могат да допуснат, че през неделния следобед си стоим в къщи по пантофи, за да им се възхищаваме?! Ще се повторя: една от най-привлекателните страни на телевизията е, че човек може безнаказано да каже на онзи от екрана право в очите някоя и друга неучтива дума. Това е естествената ни ответна реакция на “хладната медия” - както я наричат. То е неотнемаема съставка на удоволствието ни като зрители. Осигурява самосъхранението на собствения ни вкус. И тежко на телевизионните журналисти, ако не го имат постоянно наум. Въпросите, които бих искал да подхвърля във връзка с “Всяка неделя”, са в две посоки. По-съществените, по-важните се отнасят - както споменах - до мястото на предаването в цялостния ни културен живот. Преди туй обаче бих искал да спомена два от тези въпроси, които засягат вътревидовото развитие и усъвършенстване на “Всяка неделя”. Да си призная, че виждам какво “коренно” може да се промени в това предаване. Именно със сегашния си характер (и с вродените си слабости в това число) то е едно от най-популярните, защо да не кажа направо - най-популярното телевизионно предаване у нас. Разбира се, могат да се отправят отделни пожелания към него. Но те ще са твърде субективни, незадължителни. Ако съвпаднат с очакванията на една част от публиката, неминуемо ще пренебрегнат предпочитанията на друга. Ето защо се отказвам от намерението да давам ум как да се изменят или осъразмерят рубриките, с какво да се заменят някои от тях. Но има един въпрос, който живо ме вълнува и по който Кеворкян изплю камъчето в своята статия-самозащита. Там той между другото се отнесе пренебрежително, направо високомерно към “малотиражните издания”, към “прахоляка” от онези дейци на културата, които не могат и насън да си пожелаят неговата петмилионна публика. Няма да премълча помислих си: ами ако на Кеворкян не се бе усмихнал шансът да поеме “Всяка неделя”, нямаше ли и той заедно с нас да диша този “прахоляк”?! Но въпросът далече не се свежда до отделна особа. Нито пък би се обезсилил, ако водещият усърдно следваше мъдрия пример на оня цар от фолклорния ни епос, който скътал в долапа протритите си стари цървули и често ги поглеждал. Този въпрос ни насочва към една от сериозните опасности, към възможното културно злотворство на могъщите масмедии. Те поначало са предразположени да пренебрегват, дори да задушават “малотиражните” прояви в културата. Разбира се, надали някой би поискал във “Всяка неделя” да се създават нови културни ценности. Предаването е само усилвател на и бездруго най-общоприемливите от тях. То тиражира онова, което е вече утвърдено или поне пасва на регламентираните мерки и теглилки в културния ни живот. Истински новото, ценностите, които тепърва ще се изпитват и пресяват, чието днешно значение би се разбрало едва след време, се създават в “малотиражен” мащаб. Днес се ядосваме на книгоразпространението, че пуска книгите ни не в постижимия максимален, а в сигурно продаваемия минимален тираж. Но кой ли от нас не би бил петимен да напише книга от ранга на “Светът като воля и представа”, макар че от първото й издание Брокхаус разпродал само 95 екземпляра. Както е известно, една от ранните стихосбирки на Пенчо Славейков е била отпечатана в тридесетина бройки. А нима поети като Теодор Траянов, Гео Милев и т.н. не са били първоначално “малотиражни” автори?! Не вярвам някой от нас да очаква от “Всяка неделя” риска да се намесва в истинския културно-творчески процес, докато той е още във ферментационния си стадий. И при най-добро желание Кеворкян не би могъл да си позволи да вземе определено страната на още проблематичното. Неговият избор е съвсем привиден - волю-неволю той може да работи само “на сигурно”. Насъщният въпрос е как да се избегне зловредното влияние, което това супертиражиране на общоприемливото може да окаже върху зачатъчните творчески явления. Те и без това са най-лесно уязвими. А масмедиите правят още по-усойна сянката върху им. Ето защо, мисля, трябва да сме нащрек. Да не позволяваме на масмедиите да утежняват положението на “малотиражната култура”. Да изискваме от “Всяка неделя” много по-голям респект към нея. Не, разбира се, да я популяризира преждевременно, но да “отчита” непрестанно нейното съществуване. Настойчиво да го напомня на своя зрител. Има много начини за това, някои от които са отдавна изпробвани от по-напреднали телевизии. Другият ми въпрос относно вътревидовото усъвършенстване на “Всяка неделя” засяга, тъй да се рече, износимостта на предаването. Разбирам Кеворкян, който се е изцяло сраснал с това предаване. Той се показа много уязвим по въпроса за сменяемостта на водещия. Не разбрах кой е подхвърлил това - публично или зад кулисите. Но за нас сега сплетните нямат значение. Важна е принципната страна на въпроса. За Кеворкян е толкова естествено да защитава монополното си положение на нашия телевизионен екран, колкото е за нас правомерно да се запитаме за признаците на износване, на стареене на предаването. Вярно е, че липсата на сериозна конкуренция в рамките на цялата телевизионна програма облагоприятства “Всяка неделя”. Не бият на очи бръчките й. В телевизии,, където могат да си позволят по няколко подобни програми, износването протича много по-бързо. Но едва ли ще е оправдано да докарваме нещата дотам, че да гледаме и “Всяка неделя” (както немалко други предавания) от немай-къде. В немскоезичната област бе няколко години подред изключително популярно предаването “Икс-ип-селон-цет” на журналиста Цимерман. Това бе живо “крими”, което приковаваше към екрана не пет, а повече от петдесет милиона зрители, мнозина от които се включваха в него. Разиграваха се действителни, още неразкрити докрай престъпления. И от зрителите се искаше съдействие за откриване и залавяне на извършителите на деянието. През цялата вечер Цимерман включваше телевизионни студиа от различни градове - Цюрих или Залцбург, Мюнхен или Люксембург. Оттам се съобщаваше за невъобразимо интересни сведения от зрителите - измишльотини, налудничави предположения или истински следи към неразкритото престъпление. Случваше се дори наистина да бъдат заловени престъпниците… Не е нужно да ви уверявам на какъв успех се радваше предаването. Но дори и то явно се е износило, остаряло. Неотдавна прочетох в едно списание, че Цимерман чертаел планове за нова програма. Дадох този пример, за да покажа колко немилостив факт е износимостта на телевизионните предавания. Те лесно се самошаблонизират. Дори когато отначало ни радват, после могат да започнат да ни играят по нервите. Па макар да има и толкова търпеливи зрители, каквито са нашите. Ето защо главната грижа на “Всяка неделя” би трябвало да е, по мое убеждение, как да се избегне или поне забави износването. Виждам две мерки в това отношение, на по-важната от които ще се спра на второ място. Първата се отнася до маниера, по който се води предаването. В никакъв случай не съм против Кеворкян. Напротив - смятам, че той е сякаш роден за “Всяка неделя”. Не е от значение доколко понасяме напоритостта му или това, че често подпира мустаците си с показалец. Той е инициативен, съобразителен, търси разнообразие и нерядко постига онова, което е по силите на отделен човек. Но аз все пак си мисля, че е възможно, че няма да е безполезно да се въведат и други водещи или модератори (както може би по-точно ги наричат другаде). Те биха могли да се редуват през две или дори всяка седмица. Това непременно би разчупило някои от вече затвърдяващите се шаблони. Би оживило предаването. Би подтикнало и самия Кеворкян да бъде още по-находчив и гъвкав. Преди година-две той издържа конкуренцията на друг модератор. Но тази конкуренция бе под равнището му. Представям си обаче, че като съмодератори един Свиленов или Владимир Игнатовски биха го подложили на по-сериозно и стимулиращо изпитание. Нека не забравяме, че в големите телевизии подобни предавания с един водещ са обикновено месечни. Което е несъмнено по-благоприятно за тяхната качество. За нашата телевизия е навярно непосилно да осигури няколко екипа за времето в неделя от пет и половина до осем без десет. Но вътре във вече утвърденото с похвалните усилия на Кеворкян предаване е мислимо известно преразпределение, без опасност да се развали или влоши постигнатото. Напротив… По-съществено обаче е нещо друго. Каквито и вътревидови подобрения да претърпи “Всяка неделя”, все пак предаването е интересно и търсено именно такова, каквото то в общи линии е - с вече намерения си структурно-композиционен принцип, с наложения си “тертип”. И някои от неотстранимите му слабости са негови предимства. То отговаря на нещо, блазни нещо у нас. Какво? Кой е адресатът му? Според мен адресатът на “Всяка неделя” е културният мелез у всекиго от нас. Със стремглаво растящото си разнообразие, с неудържимото си нашествие в делничния ни живот, с все по-лабилните си ценностни критерии, с лесното си тривиализиране съвременната култура прави вкуса ни все по-хибриден. Разбира се, степените са различни. Но мелезът се обажда у всекиго. Засилва любопитството ни, прави го неутолимо за равнопосочна информация. И поражда особен парадокс у нас. Наскоро известното списание “Щерн” предприе анкета на сходна тема. И стигна до куриозен резултат. На въпроса какво според вас се включва в понятието “култура”, 89 на сто от анкетираните посочват на първо място “Фауст” от Гьоте и само 9 на сто - телевизионни програми. Когато обаче ги запитват как най-често прекарвате свободното си време, 87 на сто отговарят: пред телевизора. Така се издава културният мелез у нашия съвременник. Противоречието между представата ни за същинска култура и разнородната по характер и стойност културна информация, която повседневно, почти безразборно (и то - не без охота!) поглъщаме, е факт, за който е неумно да си правим оглушки. Това не е напаст, стига да умеем на място и навреме да поставяме ударенията. Със своите 1001 стоки “Всяка неделя” отговаря на ламтенията ни за всевъзможна културна информация. И е трудно да се каже дали предаването повече утолява жаждата ни или я разпалва. Без Кеворкян например надали някога щях да се заинтересувам какви са щекотливите проблеми на българския футбол. Но веднага трябва да насочим погледа си и към обратната страна. Не се ли дължат нашите недоволства от “Всяка неделя” на това, че очакваме от нея непосилни неща? Неволно започваме да гледаме на нея като на витрина на текущия културен живот у нас. Очакваме тя подборно и оценъчно да ни го представя. И се дразним, че това, естествено, не се получава. В този смисъл злощастието на “Всяка неделя” е, че тя е самотно предаване у нас. Няма равностойни по въздейственост контрапункти в телевизионната ни програма “Контрапункти” ще реше: предавания, които фиксират възлови явления на културния процес, представят с нужната широта и дълбочина художествените произведения, следят творческото експериментаторство, поднасят по-системно и компетентно актуалните събития в световната култура. Които сиреч доосветляват онова, което във “Всяка неделя” присъства като спорадична и калейдоскопична информация. Чрез тях и предаването на Кеворкян би изпълнявало оптимално ролята си, без риск да изпадне в претенциозност. А сега се получава като в нашата квартална кебапчийница. Над неприбраните по масите пластмасови чинийки с огризки се мъдри фрапантна цветна фотореклама: “Шуменско пиво”. Тя привлича погледа със запотена чаша, от която пролива буйна пяна. Така и недостиците в останалата програма изострят вниманието ни към пъстрата и ярка “Всяка неделя”, където обаче пенливостта на културата личи повече от нейната съдържателност. Всеки от нас би могъл да си представи каква празнота би се появила на малкия екран, ако прекъсне “Всяка неделя”. Но именно това ни задължава да държим сметка за ограничеността на нейните възможности. Автори и изпълнители разказват подробности около новите си културни изяви. Като събеседници си спомнят за младите години, за родственици и приятели, за сполуки или лични тревоги. Съобщават ни колко пъти ги превеждали или къде в чужбина поставяли пиесите им. Подхвърлят и по някоя сентенция за творчеството. Всичко това е занимателно. Може да стане и още по-интригуващо. Ако например на пленителната актриса - събеседница преди няколко седмици - бяха поставени един-два по-недискретни въпроса. Но доколко това ни сближава със самото художествено творчество? Разяснен виц престава да е виц. И все пак ще отбележа предварително: “Лайф” се наричаше прословуто илюстровано списание, което разпространяваше пенкилер забавна информация за събития и звезди от спорта, изкуството, обществения живот. Като телевизионен термин “лайф” означава “предаване на живо”. А пък думата наподобява звуково колоритен ориентализъм в нашия език. Ето защо ще си позволя да нарека подобен вид телевизионни изяви “лайф-моабет”. Картината не се променя и с участието на критиците във “Всяка неделя”. Тук присъстват повечето от тях - все признати автори. Но как ни представят те новите художествени факти? Прожектира се едноминутен откъс от филм или театрална постановка, покаже се критикът, каже едно “куку” и се скрие (смях в салона). Добре, ще узнаем, че е излязла нова постановка на Добчев. Ще се досетим, че Каракашев има май известни резерви към нея. И какво? Би ли ангажирало това мисълта ни, дори вече да сме гледали представлението или филма? А не вярвам интелигентен критик да се надява, че с добрата си оценка ще инструктира зрителя, който е на равнището на произведението. Такъв бегъл, осведомителен досег с текущите културни явления би бил оправдан само ако предхожда по-пълното и адекватното им представяне в други предавания. А именно то липсва. В този смисъл смятам, че без “контрапункти” в телевизионната ни програма “Всяка неделя” наглед увеличава популярността си, а всъщност губи центъра на тежестта си. Вярно е, че проблемни предавания не биха разчитали на многочислената телевизионна публика, която събира “Всяка неделя”. Но това не е довод срещу конкурентноспособността им. Защото те и чрез по-малко зрители биха могли да оставят по-трайни дири в културата. Във “Всяка неделя” са се появявали досега стотици наши интелектуалци, мнозина от които уважавам, а някои и лично познавам. Но ми е вече много трудно да си спомня за какво говореха. А за някои сега не съм сигурен - изобщо появявали ли са се или не. От години обаче в паметта ми се е врязал един телевизионен разговор на Хайнрих Бьол. Защо? В него не ставаше дума нито за бащата или дядото, нито за личните преживелици или творбите на писателя. Но се поставяха въпроси, които и до днес не дават мира на мисълта ми. Що се отнася до шанса на по-“тежките” предавания да си извоюват своя публика, бих дал един пример. Австрийската телевизия излъчва в петъчни вечери т.нар. “Нощно студио”. По първа програма се водят на живо дискусии върху щекотливи въпроси на културата, докато втора програма излъчва криминален филм. Във връзка с една дискусия на тема “Изкуство и предразсъдъци”, на която по случайност се озова писателят Петер Турини ме увери, че никак не го смущавала тази конкуренция. “Онези, на които бих искал да кажа нещо, непременно ще го чуят.” По-късно се убедих, че е прав. Може би у нас е рано за подобна тематика. Но предавания, които да надхвърлят рамките на мозаичната културна информация, са нужни и навременни. Втора програма и без туй е още с неоформен профил. Защо през една-две вечери на седмицата тя да не се нагърби с такава задача въпреки конкуренцията на “Всяка неделя”?
